— Боже мили — въздъхва Саманта, — имаме колекционер!
Клинт кимва. Следват месеци разпити, улики и задънени улици. Забелязва, че тъмните кръгове под очите на Саманта стават по-дълбоки и се тревожи за нея. Затварят случая и сякаш тя се поболява от неуспеха. Усмихва се някак вяло, докосва го съвсем мимоходом, любят се рядко и сякаш по неволя. Все по-често му споделя, че не се чувства добре и се прибира сама в квартирата си.
Няколко нощи Клинт остава в колата зад ъгъла и наблюдава, но тя никъде не излиза. Това продължава почти половин година. Мъката му е огромна, а сърцето му кърви като прясно заклано добиче, закачено за месарска кука. Онази вечер той ѝ предлага да отидат на автокино, както не се е случвало скоро. Саманта се съгласява.
Когато отива да я вземе се изненадва. Напоследък отпусната и без грижа за външния си вид, този път тя е облякла свръхкъса черна рокля, толкова впита в тялото, че той вижда очертанията на ареолите ѝ. Косата ѝ е пусната свободно да се спуска по шията и раменете. Лек грим и очна линия, както и бледорозово червило завършват идеалния ѝ образ.
Клинт се радва. Разказва вицове и забавни случки, настроението му е приповдигнато. Малко преди прожекцията Саманта е някак нервна и му казва, че ѝ е лошо и иска да се прибира. Той ѝ предлага да я закара обратно, но тя му отказва с думите, че чистия въздух ще я освежи. Той стои прав до колата и гледа как любимият силует се отдалечава по алеята. Това е последния път, когато я вижда.
Карсън спря колата и слезе на същото място, както направи преди толкова години, за да гледа как партньорката му си отива. От него и от света. Очите му са пълни със сълзи. Днес се навършват двадесет и три години от този ден. Пак стоеше до колата и гледаше към алеята. Вятърът рошеше посребрялата му коса, но си беше все същото момче, което обичаше Саманта. Чак няколко години по-късно срещна Паола и се ожени за нея. Но никога не забрави Саманта и случая с колекционера.
Колекционера! Тази дума, която Саманта каза отдавна, изведнъж започва да мига в червено. Колекционер. Трофеи! Събира трофеи!
Клинт се сепва. Скача в колата и кара към управлението, изпотен от напрежението и от усещането, че е надушил следа. Влита в службата си и се запътва към архива. Иска от дежурния всички досиета и записи от разпити по случая с дядо Коледа, доктора и Саманта. Да, на другия ден са намерили квартирата на Саманта празна. Холът е в кръв, а черната рокля се валя в ъгъла на стаята. Самата полицайка я няма. Станала е трофей на Колекционера.
Взима папките и сяда на оправеното си бюро. Разлиства пожълтялата хартия. И ето, намира досието на Клавдия Кроу. Даже се сеща за нея — дребна жена на около тридесетина години, която е малко нервна по време на разпита. Когато я питат защо е нервна, нещо явно я притеснява. Отговаря, че детето ѝ я чака долу в количката със служител на полицията и се притеснява за него. Приключват разпита набързо, за да не стои детето без майка си и Клинт слиза да я изпрати. Когато са долу, той се навежда над детенцето, което маха с ръчички и повтаря „Мамамама, мамамама, мамамама“. Той се усмихва и му подава пръст, който то хваща и се смее.
Клавдия бърза да избута количката и да си тръгне — детето е гладно, а нямала мляко. На Клинт не му се струва, че гладно дете ще е толкова усмихнато и весело, но замълчава.
Сега се сеща за последните думи, които чува, след като им обръща гръб. Клавдия казва: „Ще приберем това охлювче в стаята ти за спомени, скъпа, там при другите неща. Това ти е първото охлювче, което видя“.
Клинт вече държи адреса на Клаудия в ръце и тича към колата. Толкова бърза, че забравя, че е предал служебния си пистолет и е невъоръжен. Кара като луд и стига до въпросния адрес. Излиза от колата и по навик пипа десния си хълбок, където кобура би трябвало да придържа смъртоносната стомана.
Няма го. Късно е да се връща, затова крадешком се приближава. Къщата е тъмна и тиха. Какъв е шансът семейството да живее още там? Почти нулев. Натиска бравата и вратата леко се открехва пред него. Пристъпва вътре и усеща аромат на лавандула. Влиза в трапезарията, когато лампата светва. Мъжът застива на място. Пред него без съмнение стои Клавдия. Макар годините да са оставили отпечатък, той я разпознава. Разпознава и ремингтъна в ръката ѝ.
Дребната женица се усмихва студено:
— Знаех си, че рано или късно ще дойдеш! Даже доста се забави!
Клинт Карсън мълчи и я гледа. Разтреперан е. Едва успява да промълви „Защо?“.
— Ела с мен — казва жената и смело му обръща гръб.
Оръжието сочи към земята и той има възможност да я нападне и обезвреди, но иска обяснения. Обяснения, които тя явно е склонна да му даде.