Клавдия отваря врата и слизат по стълбите в мазето. Помещението е голямо и явно се разпростира под цялата къща. Светлината идва от редица луминесцентни лампи, разположени на равни интервали по стената.
— Ето, детектив Карсън, това е нашата стая за спомени — и по детски разперва ръце около себе си, сякаш по-скоро да покаже новата си рокля.
Клинт се оглежда. Стените са изпълнени с рафтове, на които са наредени хиляди кутии. На едната секция пише „1 годинка“, на следващата „2 годинки“, погледът му стига до „7 годинки“.
Клавдия отива до една кутия и я вади:
— Вижте. Тук е първата книжка на Мари, която тя прочете сама. — Прибира я внимателно и вади друга. — А тук — първите обувчици.
Вади кутии и му показва първата рокличка, първото боди, първата рисунка, първото охлювче (Клинт изтръпва), първата диплома, първата мишена от годините, когато Мари се е учила да стреля с лък… бавно се приближават към края на помещението. Там Клинт вижда големи сандъци. Клавдия отваря единия и се обръща към него:
— Вижте, гледайте, не се притеснявайте.
Приближава се бавно и наднича. Спазъм на стомаха го кара да се превие на две, а домакинята се усмихва:
— Да, това е първият дядо Коледа на Мари. В следващия е първият педиатър на детето ми. — Клинт повръща, а жената продължава да изрежда: — Първият полицай, първата учителка…
Клинт е спрял да повръща, но стои приведен. След думите „първият полицай“ той скача с юмрука напред и удря в основата на носа Клавдия. Тя пада на земята, а от счупения ѝ нос тече кръв. Изпуснала е ремингтъна, но Клинт не посяга към него. Отива до кутията и я отваря. Вътре има скелет с тук-там пергаментова кожа, но не може да сбърка русата коса, която толкова често е галел и целувал. Обръща се към Клавдия и я пита:
— Но защо Саманта, защо тя да е първият полицай? Нали аз подадох на детето пръст, когато ви изпращах?
Клавдия се държи за лицето и въпреки болката се усмихва:
— Когато ме извикахте за разпит, тя дойде и разроши косичката на Мари. Тя е първият полицай, който прибрах за спомен на детето ми.
Клинт се чувства смазан и безсилен. Как би искал той да е бил първия и да лежи в тази кутия, вместо любовта на живота му. За него тя не е просто трофей в стаята за спомени, а смисъл на живота. Полицаят потърква чело, а после бръква в задния джоб на панталоните си. Да, резервните ръкавици за събиране на улики са на мястото си.
Бавно ги слага на ръцете си, кляка до проснатата Клавдия, събира палци на гръкляна ѝ, а другите пръсти се опират в шийните прешлени. Стиска и гледа как очите ѝ се уголемяват. Тя се бори вяло, гърчи се под него, но той не спира да натиска. Очите бавно се пълнят с кръв, а после избледняват, като утринна мъгла. Изправя се до безжизненото тяло и казва:
— Първата майка в стаята за спомени!
Излиза, затваря вратата на къщата и се качва в колата си. Прибира се вкъщи, където вади две чаши за уиски, слага по две кубчета лед, сипва няколко пръста уиски. Чуква едната чаша и преди да отпие казва:
— Почивай в мир, любов моя! За мен никога няма да си спомен!
$type=Разказ
Щастието на Ел
Таксито беше на стоянката от поне двадесет минути. Тази сутрин се очертаваше като загуба на време. А слънцето вече напичаше жестоко. Стоян не знаеше как ще издържи до осем вечерта. Пиеше трето кафе, а на седалката до него се търкаляше бутилка с минерална вода. Сигурно вече бе станала на чай. Шофьорът изпсува и отвори жълтия вестник, за да убие малко време. Тъкмо дочиташе за някаква оргия в централен столичен клуб, когато вратата се отвори.
— Добър ден — надникна мъж на средна възраст. — До Подуяне.
„Пет лева“, помисли си Стоян. „Ама по-добре пет, отколкото нула.“
— Качвай се — махна с ръка и остави вестника на таблото.
Мъжът хлопна предната врата и отвори задната. В колата се вмъкна малко момиченце със синя рокличка, бели чорапки и бяла кордела, която придържаше буйните къдрици на черната ѝ коса.
— Здравейте — официално поздрави детето.
След него се вмъкна и мъжа. Стоян запали и избоботи:
— Здравей. Как се казваш?
— Еландрия! — Огромните кафяви очи фиксираха необръснатия Стоян в огледалото за обратно виждане.
Ляв мигач. Червено.
— Накъде пътуваш, малка госпожице? — Почваше да му става забавна сериозността на детето.
— Отиваме при баба, за да ме гледа няколко часа, докато татко е на бизнес среща.
Двамата мъже избухнаха в смях.
— А на теб харесва ли ти при баба?
— Харесва ми. Като изключим, че ме кара да си изям всичкото ядене! — Детето се нацупи леко.
— Е, за да пораснеш голяма — намеси се баща ѝ.
Еландрия замълча и Стоян усети, че е малко сърдита на тази констатация на баща си.