— Добър ден! С какво мога да ви бъда полезна? — Кайли вижда сините очи на момичето и си мисли, че иска детето ѝ да има същите такива очи.
— Здравейте! Имам час за процедура при доктор Мипълс. Казвам се Кайли Рединг.
Служителката се усмихва отново, разкривайки белите перлени зъби, натиска няколко клавиша на клавиатурата и поглежда към жената:
— Да! Заповядайте в кабинет 606. Докторът ще ви прегледа, ще назначи последни изследвания и следобед ще извърши манипулацията!
— Благодаря ви! — кимва Кайли и натиска копчето на асансьора.
Вратите се отварят със съвсем тихо проскърцване и тя се качва. Натиска копчето за етаж шест и кабината плавно поема нагоре. Тя все още е спокойна, макар че усеща трепет от наближаващата промяна. За разлика от други пациенти Кайли знае, че процедурата ще е успешна. Изобщо не си представя вариант, в който тя ще доживее сама старините си. Без Джон. Без деца.
Асансьорът спира и отваря врати. Жената отива в посочената стая. Тя е бяла и пуста. Сяда на стола, оставяйки сака с дрехите на земята.
След няколко минути на вратата се чука и влиза доктор Мипълс.
— Здравейте, как сте? — протяга космата десница той.
— Добре — малко смутено отвръща Кайли. Винаги се притеснява като види Род Мипълс — едър, мургав и изключително окосмен индивид. Ако не е чела биографията му и няколко научни публикации, няма да повярва, че този човек с вид на кроманьонец е едно от водещите светила в сферата на изкуственото оплождане.
— Ще ви пусна една последна кръвна картина само — казва докторът след преглед на досието ѝ. — Имате ли някакви оплаквания в момента?
— Не. Чувствам се здрава.
— За първи път ще правя процедура с… — явно се чуди как да го каже — … материал от починал пациент.
— Много обичах Джон, докторе. Съпругът ми! Когато умря, бях бременна, но загубих децата. Затова искам да имам нещо от него, макар и след смъртта му.
— Разбирам — казва Род, — нормално е.
После затваря папката и става:
— След малко ще дойде сестра, която ще ви вземе кръв, а после ще ви заведе и настани в стаята ви. Сестра Мейд ще ви подготви за процедурата, след това ще се видим отново. — Докторът се усмихва и излиза.
За няколко секунди Кайли остава сама със себе си. После идва сестрата и…
Същият ден след няколко часа
Кайли лежи в стаята си и бавно излиза от упойката. Съзнанието ѝ се люлее като детска люлка във ветровит ден и тя трудно осъзнава къде е и какво се случва. Вратата се отваря и влиза жена с бяла престилка. Кайли помни, че е виждала тези перлени зъби някъде, но къде?!
— Заповядайте! Нося ви вода и шоколад, за да се подкрепите! — подава ѝ малко пакетче.
Пациентката протяга ръка. Усеща движението си като под вода, с няколко тона тежест вързани за китката ѝ. Опитва се да благодари, но устата ѝ е пресъхнала и залепнала. Стажантката сестра се усмихва пак и излиза от стаята. Кайли отпива няколко глътки, после изгълтва цялото шише.
Няколко месеца по-късно
Кайли стои права на брега на езерото. Ранна пролет е. Вятърът играе с косите ѝ. Тя е скръстила ръце върху корема си. Бременна е. Отново усеща растящия живот в себе си. Живот, дарен ѝ от мъртвия ѝ съпруг. Езерото се къдри от малки вълнички и прелитат чайки. Очите на жената са насочени към отсрещния бряг. Някъде зад него в далечината е гробището, където почива Джон. Иска ѝ се той да е до нея. Да я прегърне и да обсипе лицето ѝ с тези негови малки целувки. Така ги наричаше. Усмихва се при спомена за тях. Освен това Кайли е притеснена. Няколко пъти се е случило да има прокървявания, които за нейна радост са се оказали нищо сериозно. Повече я притеснява това, че не усеща бебето така активно, както при предната бременност. Само от време на време леки побутвания и съвсем недоловими „вълни“, както тя ги определя. Напоследък е започнала една рязка болка, най-често някъде зад пъпа. Ходила е на изследвания и на ехографски прегледи, но докторите са ѝ казвали, че всичко е наред. Тази болка обаче, е разкъсваща. Все едно нещо я хапе отвътре.
Кайли леко потреперва от студения вятър. Слънцето докосва хоризонта и обагря небето в розово. Скоро ще залезе. Жената се обръща и се отправя към къщата. В джоба на жилетката е телефонът ѝ. В осмия месец е и не излиза никъде без него. Всеки момент може да започне раждането. Така ѝ е казал доктор Мипълс. Ботите ѝ тропат глухо по дървената пътека, по която стига до верандата. Поглежда към тъмната къща. Прозорецът не свети, както онази вечер, когато Джон ѝ каза, че е болен. Тя изглежда тъмна и самотна. Необитаема и празна постройка, някога била дом. Бърка в джоба си и вади ключ, с който отваря вратата. Натиска лампата и жълтата светлина огрява всекидневната. По стените са закачени десетки снимки на Кайли и Джон — усмихнати, прегърнати, на кино, на пазар, край езерото, с приятели. Превърнала е къщата си в музей на една изгубена любов. На стената до телевизора е закачила снимка от видеозона на бебето ѝ. Без да се събува тя отива до нея и я погалва с пръст. Точно тогава болката започва. Този път е толкова силна и рязка, че Кайли се превива на две. Пада на земята и губи съзнание.