Изправила се е в средата на „Мейпъл Гроув“. Около нея духа силен вятър и носи сухи листа. Осъзнава, че е гола и инстинктивно слага ръце пред слабините си. Оглежда се. Няма никой. Сама е. Само тя и полето с бели паметници. Тогава чува звук! Все едно някой стъпва в пръст. Или все едно пръст се трие в пръст. Поглежда и лицето ѝ замръзва. Вижда паметника на Джон, който е килнат на една страна. Изпод него се надига нещо. Кайли изпищява. Фигурата се изправя и тя вижда, че това е Джон. Бавно и несигурно той се обръща към нея. Лицето му е гнило и под парчетата кожа прозират кости. Косата му е доста по-дълга, отколкото я помни. Сплъстена и мръсна. Джон протяга ръце. Като на забавен кадър Кайли вижда как от безимения му пръст се изхлузва сватбената халка и пада. Той не забелязва. Гледа към нея. Кайли пищи. Очните ябълки са сухи и жълти като смачкани есенни листа, но все пак в тях гори черна тъмнина. Чува звук „Аргхххх“ и Джон прави крачка към нея. Кайли продължава да крещи. Забравила голотата си вдига ръце пред лицето си, сякаш може да се скрие и тогава вижда кръвта…
Кайли се свестява бавно. Надига се на пода. Усеща… нищо. Поглежда и вижда, че лежи в локва кръв. Ръцете ѝ лепнат.
Със свръхусилие Кайли се надига от земята, придържайки полите на дрехата си към корема си. Присвита е към корема си. Знае, че трябва да отиде в болницата по най-бързия начин. Едва мести краката си. Прави отчаян опит, макар и да знае, че тук край езерото мобилните телефони нямат обхват. Включва нокията и е права. Нито една чертичка. Остра болка я прерязва, сякаш нагорещено желязо се забива в корема ѝ. Косите ѝ са полепнали от пот по лицето ѝ. Устните треперят. Успява да излезе и тръгва към автомобила. Преплита крака и пада. Сякаш желязото я изгаря цяла. Трепери от студа, който се е спуснал доста по-рано тази година. Както лежи, усеща снежинките сняг. Сипят се толкова бавно и спокойно. Танцуват, а светлините от звездите и луната танцуват по кристалите им и рисуват красива, вълшебна приказка. Кайли плаче, но не го осъзнава. Ръцете ѝ са на корема, а устните ѝ тихо мълвят „Джон“, „Джон“… Снежинките се въртят пред очите ѝ. Балерини в бели пачки. Прави опит да достигне до ключовете, които са паднали от ръката ѝ, но болката е жестока. Балерини танцуват. Кайли притваря очи. Бавно мразовитите кристалчета падат на дългите ѝ мигли.
Бавно излиза от упойката. Премигва срещу ярката болнична светлина. Не знае как е попаднала тук. Носи нощница, а във вената ѝ е включена система. Докосва корема си и сепнато и рязко се надига на лакът, когато вратата се отваря. Влиза чернокожа сестра с ослепителнобяла престилка. Усмихва ѝ се и Кайли си мисли, че не престилката е бяла, а зъбите ѝ. Като снежинки.
Сестрата ѝ подава малко вързопче. Трепереща от вълнение Кайли го поема внимателно, сякаш е най-фината порцеланова статуетка. Вижда най-милото нежно, ангелско лице на света. Плаче, но вече от радост. Обсипва с целувки бебешкото личице и рехавата косица, гали малката сбръчкана ръчица. Детето отваря очи. Гледа сънено и отнесено. Но Кайли разпознава очите на Джон. Целува челцето и се обръща към сестрата:
— Благодаря ви! Много ви благодаря! — не спира да плаче от вълнение и радост пред този дар от боговете.
— Не се вълнувайте много. Все още не сте се възстановила от операцията. — Негърката тревожно гледа към екрана с биофизичните данни и се приближава към Кайли. — Нека ви покажа как да го накърмите, а после ще го взема и сложа да спи. И това малко юначе е герой и има нужда от сън.
Чернокожият ангел помага на Кайли да освободи гърдата си и поставя детето на нея. То веднага засмуква, издавайки приятен мляскащ звук. Кайли се усмихва. Грета — негърката също (името е извезано на ослепителната престилка):
— Как ще го кръстите? — пита тя.
— Джон — с умиление отговаря майката.
— Джон? Май няма да е много удачно! — Сестрата се засмива. — Детенцето е момиче! Но странно, че го споменавате… човекът, който се обади, за да каже, че сте в тежко положение и да побързаме, каза, че се казва Джон.