— Какво ли прави, да не би да се опитва да измъкне от леглото някой собственик на магазин?
Накрая Морли се върна и заяви, че не е успял да намери нищо и че единственото решение на въпроса било да наеме чифт одеяла от хижата при езерото. Качихме се в колата, върнахме се неколкостотин метра надолу по шосето и завихме на юг към проблясващите непроходими снегове високо горе в синьото небе. Минахме край красиви езера близнаци и стигнахме до хижата, която беше голяма бяла фермерска къща, Морли влезе вътре и остави депозит от пет долара, срещу които нае две одеяла за през нощта. На прага стоеше жена с ръце на хълбоците, лаеха кучета. Пътят беше черен и прашен, но езерото беше лазурно чисто. В него ясно се отразяваха скалите и първите възвишения. Но пътят беше в ремонт и в далечината се издигаха жълти облаци прах — точно там, откъдето трябваше да минем, преди да прекосим една рекичка в края на езерото й да се отправим нагоре през храсталаците и после по пътеката към върха.
Паркирахме колата, изкарахме нещата си навън под топлото слънце и ги подредихме. Джефи напълни моята раница и ми каза или да я слагам на гръб, или да ходя да си троша главата. Беше много сериозен и водачески настроен, а това ме зарадва повече от всичко друго. После със същата момчешка тържественост той отиде на прашния път, начерта с кирката голям кръг и започна да го изпълва с разни символи.
— Какво е това?
— Правя магическа мандала, която не само ще ни помогне при изкачването, но след като начертая още няколко знака и се помоля, ще мога чрез нея да предсказвам бъдещето.
— Какво е това мандала?
— Това са будистки изображения, които представляват кръгове, изпълнени със знаци, кръгът е празнотата, а знаците — илюзията, нали разбираш. Понякога можеш да видиш мандала, изрисувана върху челото на някой бодхисатва, и от нея да разбереш миналото му. Произходът й е тибетски.
Обух си гуменките и извадих шапчицата, която Джефи ми беше дал да нося в планината — малка черна френска барета, сложих си я леко наклонена, вдигнах раницата и бях готов. С гуменките и баретата се чувствах повече като художник бохем, отколкото като планинар. Джефи си беше обул големите здрави обувки, беше си сложил зелената швейцарска шапчица с перо и приличаше на елф здравеняк. Представям си го сам в планината в този екип — ето как го виждам: ясна утрин във високите сухи Сиери, в далечината се виждат стройни ели, хвърлящи сенки върху склоновете на скалисто възвишение, още по-нататък — покритите със сняг върхове; наблизо, край високи клонести ели, върви Джефи, сам, с малката си шапчица и голямата си раница на гърба; в лявата си ръка, хванала презрамката на раницата при гърдите, държи цвете; между струпаните морени расте трева; в далечината се забелязват сипеи, врязали се дълбоко в утринните възвишения, очите му радостно светят, той е на път, героите му са Джон Мюър, Хан Шан, Ших Те, Ли По, Джон Бъроуз, Пол Бъниан и Кропоткин; той е малък и като крачи, коремът му е странно издаден напред, но не защото е дебел, а защото гърбът му е леко извит, но това се компенсира от големите енергични крачки, които прави — крачки на висок мъж (както установих, докато го следвах нагоре по пътеката), гърдите му са големи, а рамената — широки.
— Дявол да го вземе, Джефи, тази сутрин се чувствам страхотно — казах аз, докато заключвахме колата, после тримата тръгнахме, клатушкайки се с раниците на гърба, надолу край езерото, като се разпръснахме като пехотинци и заехме целия път. — Тук не е ли много по-велико от „Мястото“? Представи си какво е да се наливаш там в такава свежа неделна утрин, всичко да ти е мъгляво и гадно, а ние крачим тук в чистия въздух край хладното бистро езеро, за бога, само по себе си това е хайку.
— Сравненията са отвратително нещо, Смит — долетя отпред отговорът на Джефи, който цитираше Сервантес и между другото правеше чисто будистко заключение. — Няма абсолютно никакво значение дали си в „Мястото“ или изкачваш Матерхорн, това си е все същата стара празнота, човече.
Замислих се над това и осъзнах, че е прав, сравненията са нещо отвратително, все едно и също е, но наистина се чувствах страхотно и неочаквано осъзнах, че всичко това (въпреки подутите вени на краката ми) ще ми бъде от полза, ще ме откъсне от пиенето и може би ще ме накара да оценя един нов начин на живот.
— Джефи, радвам се, че те срещнах. Смятам да науча всичко за това, как да си приготвям багажа, какво да правя и как да катеря планините, когато ми писне от цивилизацията. Наистина съм благодарен, че те срещнах.