— Е, Смит, и аз съм благодарен, че те срещнах и се научих как се пише спонтанно, и всичко останало.
— О, това е нищо.
— За мен е много. Хайде да ускорим крачката, момчета, нямаме време за губене.
Скоро стигнахме до облаците жълт прах, там копаеха гъсенични багери, управлявани от огромни, дебели, потни мъже, които ругаеха и псуваха работата си, и дори не ни погледнаха. За да се качат в планината, на тях трябваше да им се плаща двойна надница, а днес в неделя — четворна.
С Джефи се засмяхме, като си го помислихме. Чувствах се леко смутен със смешната барета, но работниците дори не ни погледнаха и ние скоро ги подминахме, наближавайки последното магазинче в подножието на планинската пътека. Това беше малка дървена хижа, разположена в самия край на езерото, обградена от високи склонове във формата на буквата „V“. Тук спряхме и си починахме малко на стъпалата, бяхме изминали около четири мили, но по добър, равен път, влязохме вътре и си купихме бонбони, бисквити, кола и разни други неща. Тогава Морли, който не млъкна през цялото време на прехода и изглеждаше доста смешен в екипировката си — без шапка и с вид, сякаш е в библиотеката, ако изключим големите широки панталони и огромния самар, натъпкан с надуваемия дюшек (сега спаднал) и останалите боклуци — изведнъж се сети, че е забравил да източи радиатора на колата.
— Значи е забравил да изключи радиатора — казах аз, без да разбирам много от коли, и като видях ужасените им физиономии, се поправих, — забравил е да източи радиатора.
— Да, това означава, че ако тази нощ температурата падне под нулата, дяволският радиатор ще експлодира и няма да можем да се приберем, ще трябва да извървим дванадесет мили обратно до Бриджпорт и ужасно ще се забавим.
— Е, може тази нощ да не е чак толкова студено.
— Не можем да рискуваме — каза Морли, но аз вече му бях набрал много за това, че изнамираше всевъзможни начини да забрави нещо, да обърка, разстрои, забави и превърне в безсмислено лутане тази сравнително проста екскурзия.
— Какво ще правиш? Какво ще правим, ще извървим обратно четири мили ли?
— Единственото разумно решение е аз да се върна сам, да източа радиатора, да тръгна след вас и да ви настигна довечера в лагера.
— Ще запаля голям огън — каза Джефи, — като видиш светлината, ще извикаш и ние ще те насочим.
— Става.
— Но трябва да побързаш, за да стигнеш по светло.
— Да, тръгвам веднага.
Изведнъж ми домъчня за бедния и злочест забавен стар Хенри и казах:
— По дяволите, да не искаш да кажеш, че днес няма да се изкачваш с нас? Майната му на радиатора, идвай с нас.
— Не, Смит, ще ми струва скъпо, ако тази нощ замръзне, мисля, че е по-добре да се върна. В главата си имам множество приятни мисли, които ще ме държат в течение на това, което вие вероятно ще си говорите цял ден, по дяволите, тръгвам веднага. Гледайте да не крещите на пчелите и не наранявайте псето, а ако попаднете на тенис-купона и всички са без фланелки, не поглеждайте в прожектора, защото светлината ще се стовари върху ви като момичешки задник, като котки, кутии с портокали и какво ли още не — и като нареждаше неща все от този род, без много-много да се суети, той леко помаха с ръка и тръгна обратно по пътя, мърморейки си нещо. Ние му извикахме: „Довиждане, Хенри, и побързай“, а той, без да отговаря, само сви рамене и продължи.
— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че на него му е все едно, достатъчно му е само да се мотае наоколо и не се замисля много-много.
— И да се потупва по корема, и да гледа на нещата такива, каквито са, нещо като при Чуан Дзъ — и двамата с Джефи се засмяхме, наблюдавайки как нещастният Хенри се връща с наперена походка обратно по пътя, който току-що бяхме преодолели, побъркан и сам.
— Е, да тръгваме — каза Джефи. — Когато се изморя да нося тази голяма раница, ще си ги сменим.
— Готов съм веднага. Човече, хайде, дай ми я сега, имам нужда да нося нещо тежко. Не можеш да разбереш колко добре се чувствам, хайде!
Сменихме си раниците и тръгнахме.
И двамата се чувствахме чудесно и говорехме, без да спрем, говорехме за всичко — за литература, за планините, за момичета, за Принсес, за поетите, за Япония, за стари приключения, и неочаквано осъзнах, че това, дето Морли беше забравил да източи радиатора, си имаше и хубава страна, тъй като в противен случай Джефи нямаше да може да каже и една дума през целия този благословен ден, а сега можех да чуя идеите му. С действията си, докато се изкачвахме, той ми напомняше за Майк, мой приятел от детството, който също обичаше да води, беше придобил онзи много сериозен вид като на Бък Джоунс, с поглед, отправен към далечни хоризонти, като на Нати Бъмпо, и ме предупреждаваше за чупливи вейки или изричаше реплики като: „Тук е прекалено дълбоко, хайде да потърсим по-надолу брод“, или: „В тази плитчина сигурно има тиня, по-добре да заобиколим“, ужасно сериозен и щастлив. От начина, по който го правеше, си представих детството му в горите на Източен Орегон. Той ходеше, както говореше, отзад можех да видя как, подобно на мен, Джефи леко насочваше навътре, вместо навън, върховете на обувките си; но когато дойде време да се катерим, той ги насочи навън като Чаплин, за да може по-лесно да прави шляп-шляп, докато бъхтеше нагоре. Пресякохме тинесто речно корито, обрасло с гъст шубрак и няколко върби, излязохме леко мокри от другата страна и тръгнахме нагоре по пътеката, която беше ясно маркирана и обозначена, тъй като наскоро беше възстановена от планинските бригади, но когато се натъкнехме на някой камък, търкулнал се на нея, Джефи много внимателно го изхвърляше настрани с думите: