— Работил съм в тези бригади, Смит, и няма да позволя на пътеката да ни се репчи.
Докато се изкачвахме, езерото постепенно започна да се показва под нас и неочаквано в бистрата му синя вода се откроиха дълбоките, подобни на черни кладенци дупки, откъдето то извираше, и можеше да се видят препускащи стада риби.
— О, това е като ранна утрин в Китай и аз съм петгодишен в безначалното време! — извиках аз и ми се прииска да седна край пътеката, да извадя бележничето си и да опиша всичко това.
— Виж ей там — извика Джефи, — жълти трепетлики. Напомнят ми за едно хайку: „Като говорим за литературния живот — жълти трепетлики.“
Бродейки из тези местности, човек най-добре може да оцени какви съвършени хайку са сътворили източните поети, без никога да са се напивали в планината, а просто като са обикаляли по детски свежи и са записвали онова, което виждат, без да използват литературни прийоми и натруфени изразни средства. Докато лъкатушехме нагоре по обраслия с клек склон, ние се опитвахме да измислим хайку.
— Камъни на ръба на скалата — казах аз, — защо не се търкулват долу?
— Това може и да е хайку, но може и да не е, май че е твърде усложнено за хайку — каза Джефи. — Истинското хайку трябва да е просто като овесена каша и в същото време да ти разкрива истината за нещата така, както е в може би най-великото хайку на всички времена, което гласи: „Врабчето подскача с мокри крачка по верандата.“ Написано е от Шики. Във въображението си виждаш влажните следи, но в тези няколко думи усещаш и дъжда, който е паднал този ден, и дори подушваш аромата на влажните борови иглички.
— Кажи някое друго.
— Този път ще си измисля свое, я да видим: „Долу — езеро… черните дупки, които правят изворите“ — не, по дяволите това не е никакво хайку, човек не трябва да е толкова предпазлив, когато измисля хайку.
— Опитай да го измислиш бързо и спонтанно, докато вървиш.
— Погледни там — извика той щастливо, — вълчи боб, виж какъв нежен син цвят имат тези цветчета. А това там е калифорнийски ален мак. Цялата поляна е като поръсена с цвят! Това там горе, край пътеката, е истински калифорнийски бял бор, среща се много рядко.
— Сигурно разбираш доста от птици, дървета и други такива неща.
— Цял живот ги изучавам.
С изкачването си нагоре ние ставахме все по-безгрижни и започнахме да водим глупави, забавни разговори, но много скоро, след един завой, земята неочаквано се покри с лед и плътни сенки, огромен буен поток се премяташе и пенеше върху скалите, и препускаше надолу, а над него паднал дънер образуваше чудесен мост, ние пропълзяхме по него, легнахме по корем, наведохме глави, докато косите ни се намокриха, и пихме дълго, а водата се плискаше в лицата ни, сякаш ги бяхме мушнали под струята на язовирна стена. Останах така в продължение на една чудна дълга минута, наслаждавайки се на неочакваната прохлада.
— Това е като реклама на „Рейниър Ейл“! — изкрещя Джефи.
— Да поостанем малко, да му се порадваме.
— Хей, нямаш представа колко много още ни остава.
— Ами аз не съм уморен!
— Ще бъдеш, тигре.
9
Продължихме нагоре и аз бях безкрайно очарован от онази нетленност, която излъчваше пътеката сега, в ранния следобед, от вида на тревистия склон, който изглеждаше сякаш забулен в древен златен прашец, а бръмбарите бръмчаха около скалите и вятърът простенваше в трептяща мараня около нагорещените камъни; от това как неочаквано пътеката се скриваше под хладната сянка на високи дървета и я обгръщаше мрак. От това, че езерото под нас скоро заприлича на езеро-джудже с онези черни дупки-кладенци, които все още се виждаха ясно; от гигантските сенки на облаците върху повърхността му и от тъжния, лъкатушещ в далечината път, по който се връщаше клетият Морли.