— Виждаш ли някъде долу Морл?
Джефи дълго гледа.
— Виждам малко облаче прах, може би е той и се връща насам.
Струваше ми се, че вече съм виждал древния следобед на тази пътека — от камъните в ливадата и китките вълчи боб до неочакваните срещи с бучащият поток, с неговите изпръскани дънери-мостове и подводната му зеленина — всичко това ме караше да изпитвам някаква неописуема тъга, сякаш съм живял преди и съм ходил по тази пътека при подобни обстоятелства с приятел бодхисатва, но може би при някакво по-важно пътуване; изведнъж ми се прииска да легна край пътеката и да си спомня всичко. За това са виновни дърветата, те винаги изглеждат като нещо познато и отдавна изгубено, като образа на отдавна починал роднина, като стар сън, като мотив от забравена песен, носещ се над водата, но най-вече като златната нетленност на отминало детство или отминала зрялост, а самият живот, смъртта и тъгата, просъществували милиони години, както и облаците, плуващи по небето, сякаш потвърждават (със собствената си тъжна фамилиарност) това чувство. Изпаднах в някакъв унес, около мен проблясваха спомени, бях потен и уморен и ми се прииска да заспя в тревата и да сънувам. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече се уморявахме, и сега, като двама истински алпинисти, ние вече не разговаряхме, а и не изпитвахме нужда, бяхме щастливи; всъщност Джефи дори го отбеляза, извръщайки се към мен след половинчасово мълчание:
— Ето така обичам, когато влезеш в ритъм, вече не изпитваш нужда да говориш, сякаш сме животни и общуваме по телепатия.
Така, погълнати от собствените си мисли, ние крачехме нагоре. Джефи напредваше с онази чаплинова походка, за която вече споменах, а аз намерих верния си ритъм — къси крачки, с които бавно и търпеливо напредвах нагоре с една миля в час, така че винаги бях на тридесет ярда зад него, и когато искахме да кажем някое хайку, просто си го извиквахме. Много скоро пътеката свърши и ние навлязохме в неповторимо приказна ливада с красиво езерце, а оттам нататък, докъдето стигаше погледът, се виждаха само морени.
— Единственият знак, по който отсега нататък ще познаваме пътя, са „патиците“.
— Какво е това?
— Виждаш ли онези морени?
— Дали виждам онези морени! Боже милостиви, виждам пет мили само морени, чак до онази планина там горе.
— Виждаш ли купчинката камъни върху онази морена до бора? Това е „патица“, оставили са я други алпинисти, а може да съм я направил и самият аз през четиридесет и четвърта, не съм сигурен. Отсега нататък ще скачаме от морена на морена и ще си отваряме очите за „патици“, и така ще знаем горе-долу накъде да вървим. Но иначе, разбира се, ние знаем в каква посока да се движим — зад онази голяма скала, изправила се там горе, е платото.
— Платото? За бога, да не искаш да кажеш, че това не е върхът на планината?
— Разбира се, че не е, горе ни чака плато, после сипей и още морени, преди да стигнем до планинско езеро, не по-голямо от това, след което започва последното изкачване — над хиляда почти отвесни фута, момчето ми, до върха на света, откъдето ще видиш цяла Калифорния и части от Невада, а вятърът ще те пронизва направо през панталоните.
— Ау… И колко време ще ни отнеме всичко това?
— Ами единственото, на което можем да се надяваме за днес, е да стигнем до онова плато и там да лагеруваме. Аз го наричам плато, въпреки че то си е просто малка плоскост между възвишенията.
Пътеката свършваше на такова красиво местенце, че аз казах:
— Хей, я виж това…
Приказна поляна с борове в единия край, езерцето, чистият и свеж въздух, забързаните в следобеда златисти облаци…
— Защо просто не спим тук тази нощ, мисля, че никога не съм виждал по-красиво място.
— Мястото не е подходящо. Страхотно е, разбира се, но когато се събудим утре сутринта, може да заварим три дузини училищни преподаватели на коне да си пържат бекон в задния ни двор. Можеш да си напълно сигурен, че там, където отиваме, няма да има нито едно човешко същество, и ако не е така, да не се казвам Джефи. Може да срещнем само някой и друг алпинист, въпреки че е малко вероятно по това време на годината. Всеки момент може да завали сняг. Ако това стане тази нощ, с нас е свършено.
— Ами тогава да се сбогуваме, но хайде преди това да си починем тук, да пийнем малко вода и да се насладим на тази чудна поляна.
Бяхме уморени, но се чувствахме страхотно. Изтегнахме се в тревата и отдъхнахме, след което си разменихме раниците, качихме ги на гръб и тръгнахме с нови сили. Тревата свърши почти веднага и започнаха морените. Покатерихме се на първата и започнахме да скачаме от една на друга, като постепенно се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре по осемкилометровата долина, която ставаше все по-стръмна, а огромни зъбери от двете й страни образуваха нещо като стени, така че ни се струваше, че горе, близо до голямата канара, ще ни се наложи да се катерим по камъните.