— А какво има зад онази канара?
— Висока трева, храсти, разпръснати скали, чудни криволичещи поточета, по които има лед дори и следобед, отделни преспи сняг, огромни дървета и една морена, голяма почти колкото две бараки като тази на Алва, поставени една върху друга, която е леко наклонена и образува нещо като вдлъбнатина, където можем да лагеруваме и да запалим голям огън, който ще се заслонява от скалата. След това тревата и дърветата свършват. Това е на около три хиляди метра височина.
С гуменките на мен ми беше много лесно да скачам пъргаво от морена на морена, но скоро забелязах колко грациозно правеше това Джефи — той се придвижваше леко по камъните, понякога с бавна танцова стъпка, като скокваше наляво и надясно и пак наляво и надясно, известно време го следвах стъпка по стъпка, но скоро разбрах, че за мен е по-добре просто спонтанно да си избирам морени и да си създам собствен танц.
— Тайната на този вид изкачване — каза той, — е дзен. Не мисли. Просто си скачай. Това е най-лесното нещо на света, по-лесно е дори от ходенето по равна земя, което е монотонно. Хитри малки препятствия се появяват на всяка крачка, но ти въобще не се двоумиш и вече се намираш върху друг камък, който си избрал без някаква особена причина, точно като дзен.
Както си и беше.
Сега не говорехме много. Мускулите на краката ни се умориха. Около три часа се изкачвахме по тази безкрайна долина. Следобедът преваляше, светлината стана кехлибарена, сенките на сухите камъни падаха зловещо, при все това, вместо да плашат, те отново пораждаха онова чувство за нетленност. „Патиците“ бяха поставени така, че се виждаха лесно: като застанеш върху някоя морена и погледнеш напред, веднага съзираш някоя (обикновено два плоски камъка, сложени един върху друг, а понякога и един объл отгоре, за украса) и се насочваш в тази посока. Целта на тези знаци, поставени от всички алпинисти, минали оттук, беше да се спестят няколко мили лутане из огромната долина. Междувременно нашият поток все още беше край нас, но беше станал по-малък и тих, той самият започваше от едно голямо черно петно, което се виждаше ясно в сивата канара, около миля по-нагоре.
Да скачаш с тежка раница от морена на морена, без да падаш, е по-лесно, отколкото изглежда; просто не можеш да паднеш, когато влезеш в ритъм. От време на време поглеждах надолу и с изненада виждах колко високо сме се изкачили, и съзирах появилите се на хоризонта очертания на далечни планини. Красивата местност, където свършваше пътеката, сега приличаше на малка долчинка от Арденската гора. Склонът ставаше все по-стръмен, слънцето червенееше и скоро започнах да забелязвам преспи сняг в сянката на някои морени. Стигнахме до едно място, където канарата сякаш надвисваше над нас. В един момент видях Джефи да сваля раницата си и заподскачах към него.
— Тук ще оставим багажа си, ще изкачим останалите стотина метра до канарата, ще минем през онази теснина и ще намерим мястото, за което ти говорих. Спомням си го. Всъщност ти можеш да останеш тук, да си починеш или да блъснеш някоя чекия, докато аз пообиколя наоколо, обичам да се скитам сам.
Става. Седнах, свалих мокрите чорапи и потното бельо, сложих си сухи, кръстосах крака и в продължение на половин час почивах и си тананиках — много приятно занимание, тогава Джефи се върна и каза, че е намерил лагера. Мислех, че дотам ще стигнем след кратка разходка, но ни отне около час да скачаме по стръмните морени, да заобикаляме някои от тях, докато достигнем равнището на платото, и там по равната трева да изминем горе-долу стотина метра до извисилата се над боровете огромна сива скала. Тук природата беше великолепна — преспи сняг се топяха в тревата, бълбукаха поточета, от двете страни се издигаха огромни и смълчани скалисти планини, духаше вятър и разнасяше аромат на пирен. Прекосихме едно чудесно поточе, дълбоко около педя, с кристалночисти, прозрачни води и стигнахме до огромната скала. Тук имаше обгорели стари пънове, останали от биваците на други алпинисти.
— А къде е планината Матерхорн?
— Оттук не можеш да я видиш, но — Джефи посочи нагоре по продължението на дългото плато към покрита със сипей клисура, която извиваше надясно — като изминем около две мили нагоре по онази клисура, ще стигнем до подножието й.
— Хей, това ще ни отнеме още цял ден!