— Не и когато вървиш с мен, Смит.
— Добре, Бързоходко, аз съм навит.
— Добре, Смити, а какво ще кажеш сега да се отпуснем, да си починем и да приготвим вечерята, докато чакаме стария Морли?
Извадихме нещата от раниците, пушихме и си почивахме. Сега планините, тоест скалите, започнаха да придобиват розови оттенъци, те представляваха просто твърда маса, покрита с атомите прах, натрупали се отгоре й от незапомнени времена. Действително се страхувах от тези нащърбени чудовища, обградили ни от всички странил надвиснали над главите ни.
— Толкова са тихи! — казах.
— Да, човече, знаеш ли, за мен планината е един Буда. Помисли си само за търпението им — стотици хиляди години те седят абсолютно безмълвни, сякаш в тази тишина се молят за всички живи същества и просто ни чакат да спрем с нашите глупости и тревоги.
Джефи извади китайски чай и изсипа част от него в тенекиено канче, междувременно беше запалил огън, малък, тъй като слънцето все още не се беше скрило, постави дълга пръчка над пламъка, закрепи я здраво с няколко големи камъка и закачи на нея чайника; много скоро водата завря, той я изля димяща в канчето и ние си сипахме чай в тенекиените чаши. Аз бях донесъл водата от потока, тя беше чиста и студена като сняг и проблясваше като небесен кристал. Затова чаят беше несравним — най-чистият и утоляващ жаждата чай, който съм пил през живота си, такъв чай те кара да искаш още и още, действително утолява жаждата и разлива топлина в стомаха ти.
— Сега вече можеш да разбереш азиатската страст към чая — каза Джефи. — Спомняш ли си онази книга, за която ти говорих — първата глътка е удоволствие, втората — радост, третата е спокойствие, четвъртата — лудост, а петата — екстаз.
— Спомням си, приятелю.
Скалата, край която лагерувахме, беше цяло чудо. Висока беше десетина метра и също толкова широка — почти идеален куб, извити дървета образуваха над нея свод и надничаха към нас. Беше наклонена напред и под нея се образуваше вдлъбнатина, така че ако завалеше, щяхме отчасти да се скрием.
— Как е попаднал тук този огромен кучи син?
— Вероятно е останал от отстъпващия ледник. Виждаш ли онази заснежена област?
— Да.
— Това е, което е останало от ледника. Дали е така или пък тя се е претърколила тук от някаква незнайна предисторическа планина, ние няма как да разберем, а може просто да се е приземила на това място, когато самата девствена планинска верига е изскочила от Земята по време на юрския катаклизъм. Тук горе не е като да седиш в някоя чайна в Бъркли, Рей. Тук е началото и краят на света. Виж всички тези търпеливи Буда, които ни наблюдават безмълвни.
— И ти идваш тук сам…
— И оставам със седмици точно като Джон Мюър, бродя сам наоколо, като следвам кварцови жили, бера букети цветя за лагера си или просто се разхождам гол, пея, приготвям си храна и се смея.
— Трябва да ти призная, Джефи, ти си най-щастливият и велик образ на света. Наистина се радвам, че научавам всички тези неща. Това място ме кара също така да се чувствам благочестив, искам да кажа, абе имам си една молитва, не съм ли ти казвал за нея?
— Каква молитва?
— Сядам и изброявам всичките си приятели, роднини и врагове един по един, без да тая нито гняв, нито благодарност, нито каквото и да е, и казвам така: „Джефи Райдър — също празен, също заслужаващ любов, също един бъдещ Буда“, после преминавам на някой друг, например: „Дейвид О. Селзник — също празен, също заслужаващ любов, също един бъдещ Буда“, въпреки че не използвам имена като Дейвид О. Селзник, а само имена на хора, които познавам, защото, когато кажа думите „също един бъдещ Буда“, искам да си представям очите на човека; например вземи Морли и сините му очи зад очилата, когато си помислиш: „също един бъдещ Буда“, ти си представяш тези очи и изведнъж действително виждаш мистичната вътрешна чистота и истинността на бъдещото му превъплъщение в Буда. След това си представяш очите на своите врагове.
— Това е страхотно, Рей — и Джефи си извади бележника, и си записа молитвата, като клатеше учудено глава. — Това е наистина, ама наистина страхотно. Ще уча на тази молитва монасите, които срещна в Япония. Ти си напълно в ред, Рей, единственият ти проблем е, че не си се научил да идваш на такива местенца, оставил си светът да те удави в своите лайна и си се ядосвал… въпреки че, както казах, сравненията са нещо отвратително, но това, което си говорим сега, е истина.
Той извади булгура, изсипа в него две опаковки сушени зеленчуци и сложи всичко това в тенджерата, за да е готово за варене, когато се стъмни. Започнахме да се ослушваме за йоделите на Хенри Морли, но те не се чуваха отникъде. Постепенно започна да ни обзема безпокойство.