— Проблемът, дявол да го вземе, е в това, че ако той падне от някоя морена и си счупи крака, няма да има кой да му помогне. Опасно е… аз се оправям сам, но съм доста добър, аз съм си планинска коза.
— И мен ме притеснява, по дяволите, дано скоро да се появи. Хайде да се поразходим наоколо — ще гризем снежни топки, ще пием вода и ще чакаме.
Така и направихме — проучихме горния край на равното плато и се върнахме. Слънцето вече се беше скрило зад западните скали, извисяващи се над нашата долина, и беше станало по-тъмно, по-розово и по-студено, различни нюанси на мораво бяха започнали да се прокрадват по зъберите. Небето беше дълбоко. Появиха се две-три бледи звезди. Неочаквано чухме далечно „Ойларипи“, Джефи скочи, покатери се на една морена и извика: „Хуу, хуу, хуу!“ Йоделът се повтори.
— Колко е далеч?
— Боже, ако се съди по звука, той все още не е започнал да изкачва морените. Дори не е стигнал до тях. Няма да успее тази нощ.
— Какво ще правим?
— Хайде да се качим на канарата, ще седнем на ръба й и ще го упътваме. Ще вземем фъстъците и стафидите, ще ги дъвчем и ще чакаме. Може да не е чак толкова далеч, колкото си мисля.
Покатерихме се на носа на канарата, оттам се виждаше цялата долина, Джефи седна с кръстосани крака в поза „лотос“ върху един камък, извади дървената си броеница-амулет и започна да се моли. Тоест просто държеше броеницата в отпуснатите си ръце, като палците му се докосваха, и гледаше право напред, съвършено неподвижен. Аз седнах както можах върху друг камък и двамата безмълвно медитирахме. Само че аз го правех със затворени очи. Тишината беше като неистов тътен. Околните скали не позволяваха звукът на потока — бълбукането и тихият му ромон — да достига до нас. Чухме още няколко меланхолични йодела и им отговорихме, но сякаш всеки следващ път те все повече се отдалечаваха. Щом отворех очи, виждах, че розовината е станала по-морава. Звездите започнаха да проблясват. Изпаднах в дълбока медитация, почувствах, че планините действително са Буда и са наши приятели, облада ме особеното чувство, че е странно, дето има само трима души в цялата тази огромна долина — мистичното число три. Нирманакая, Самбхогакая и Дхармакая. Помолих се за сигурността и всъщност за вечното щастие на бедния Морли. По едно време си отворих очите, видях неподвижния като скала Джефи и ме напуши смях — той изглеждаше толкова смешно. Но планините, както и Джефи, а впрочем както и самият аз, бяха много сериозни, но всъщност смехът е нещо сериозно.
Беше красиво. Розовината изчезна и настъпи пурпурен мрак, а тътенът на тишината беше като плисък на диамантени вълни, проникващи през влажните ни ушни миди, достатъчни да дарят спокойствие на човек за хиляда години напред. Молих се за Джефи, за бъдещото му щастие и сигурност и за евентуалното му превъплъщение в Буда. Всичко беше абсолютно сериозно, абсолютна халюцинация и абсолютно щастие.
„Скалите са пространство, мислех си аз, а пространството е илюзия.“ В главата ми се въртяха милион мисли. Същото беше и при Джефи. Изуми ме това, че той медитираше с отворени очи. Но най-вече и съвсем по човешки бях смаян от факта, че този удивителен дребосък, който запалено изучаваше източна поезия, антропология, орнитология и всичко, къде-що има в книгите, и бе закоравял пътешественик из планините, можеше неочаквано да извади жалката си, но хубава дървена броеница и тържествено да започне да се моли като старовремски пустинник-светец — нещо, което да се види в Америка с нейните заводи за стомана и летища беше направо изумително. Светът не е толкова лош, когато имаш около себе си хора като Джефи, помислих си аз и се почувствах щастлив. Болката в мускулите и гладът в стомаха ми бяха не по-малко потискащи от заобикалящите ни тъмни скали и от това, че наоколо нямаше никой, който да те утеши с нежни думи и целувки, но дори само фактът, че седях тук, медитирах и се молех за света с един друг искрен млад мъж, беше нещо, заради което си струваше да се родиш, пък макар и само за да умреш, както ще стане с всички ни. Нещо ще произлезе от всичко това по Млечните пътеки на вечността, разстилащи се пред непредубедените ни призрачни очи, приятели. Прииска ми се да споделя с Джефи мислите си, но знаех, че няма смисъл, още повече, че той и без това ги знаеше, а безмълвието е златна планина.
— Ойларипи — извика Морли.
Беше вече тъмно и Джефи каза:
— Е, както изглежда, той е все още далеч. Достатъчно е разумен да си устрои лагер там, където е, така че хайде да се връщаме и да си приготвим вечеря.
— Добре.
Извикахме успокоително няколко пъти „Хуу“ към бедния Морли и приключихме с него за тази вечер. Знаехме, че той наистина е достатъчно разумен. Както се и оказа — когато ни настигна на следващия ден, той ни разказа, че предната вечер си устроил лагер на онази несравнима весела полянка с боровете и езерцето и пренощувал увит в двете одеяла върху надуваемия си дюшек.