Така, както беше коленичил и изучаваше внимателно звездната си карта, приведен леко напред, за да може да надзърне през надвисналите чепати стари планински дървета, с козята си брадичка и всичко останало, на фона на могъщата сива скала, Джефи беше точно копие на моята представа за старите дзен-учители в пустинята. Беше застанал на колене, приведен напред, с поглед отправен нагоре — сякаш държеше в ръцете си свещена сутра. Не след дълго той отиде до снежната преспа и донесе леденостудения шоколадов пудинг, той се оказа изключително вкусен. Изядохме го целия.
— Може би трябва да оставим малко за Морли.
— Няма да изтрае, сутринта слънцето ще го разтопи.
Скоро огънят спря да бумти и от него останаха само зачервените въглени, някои от които дълги по два метра, постепенно се прокрадваше леденият дъх на нощта, но мирисът на тлеещите пънове го правеше не по-малко приятен от шоколадовия пудинг. Тръгнах да се поразходя сам край заледеното плитко поточе и седнах да медитирам до един изгнил дънер. Огромните планински масиви се издигаха от двете страни на долината като безмълвни великани. Беше твърде студено, за да остана седнал повече от минута. Когато се върнах, огънят хвърляше оранжеви отблясъци върху голямата скала, Джефи беше коленичил и се взираше в небето, а там, десет хиляди метра над окаяния свят, царяха разум и мир. Още една черта на Джефи ме удивяваше: огромното му и деликатно чувство за милосърдие. Той постоянно подаряваше разни неща, постоянно практикуваше това, което будистите наричат Парамита на Дана, усъвършенствуване на милосърдието.
Когато се върнах и седнах до огъня, той каза:
— Е, Смит, време е да се сдобиеш с броеница-талисман, вземи тази — и той ми подаде една броеница с кафяви дървени мъниста, нанизани на здрава лъскава черна връв, завързана над голямото мънисто с красив клуп.
— О, не можеш да ми подариш такова нещо, японска е, нали?
— Имам още една с черни мъниста. Молитвата, която ми каза тази вечер, е много по-ценна от тази броеница, Смит, но аз и без това ти я подарявам.
Няколко минути по-късно той остърга останалия по стените на тенджерката пудинг и се постара аз да получа по-голямата част. След това застла с клонки земята, сложи отгоре пончото и ме остави да легна със спалния си чувал по-близо до огъня, за да ми е по-топло. Постоянно вършеше милосърдие. Всъщност той ме научи и мен и една седмица по-късно аз му подарих няколко хубави фланелки, които купих от магазин „Гудуил“. В отговор той веднага ми направи друг подарък — пластмасова кутия за храна. Аз му подарих на шега едно голямо цвете от двора на Алва. На следващия ден той тържествено ми поднесе малко букетче цветя, които беше набрал от лехите по улиците на Бъркли.
— Можеш да задържиш и гуменките — каза той. — Имам още един чифт, по-стари са от тези, но са също толкова здрави.
— Хей, не мога да ти взимам така нещата.
— Смит, ти не можеш да разбереш, че е привилегия да правиш подаръци на другите.
Той вършеше това по един очарователен начин; в жестовете му нямаше нищо бляскаво или празнично, а дори се усещаше лека печал и макар понякога даровете му да бяха стари и изхабени вещи, те бяха винаги не само полезни, но и носеха особено обаяние заради тъгата, с която ги поднасяше.
Към единадесет часа се мушнахме в спалните чували, беше станало страшно студено, поговорихме си още малко, докато единият от двамата престана да отговаря, и много скоро вече спяхме. Докато той похъркваше, аз се събудих и легнал по гръб, с очи вперени в звездите, благодарих на Бога, че дойдох на това изкачване. Краката ми бяха отпочинали, цялото ми тяло се беше изпълнило със сила. Пукането на тлеещите пънове наподобяваше кратки коментари на Джефи върху моето щастие. Погледнах го, беше заровил дълбоко глава в чувала си. Малката му свита фигура беше единственото нещо сред простиращата се с мили тъмнина, изпълнено с толкова силен стремеж към доброта. „Колко странно нещо е човекът… — помислих си аз, — както пише в Библията: «Кой познава духа на човека, чийто поглед е отправен нагоре?»“ Това хлапе, десет години по-младо от мен, ме кара да се чувствам като глупак за това, че през последните няколко години на пиянство и разочарования бях забравил всичките си предишни радости и идеали, какво му пука, че няма пари — те не му трябват, единствените неща, от които има нужда, са раницата, няколко от онези найлонови пакетчета със суха храна и чифт здрави обувки, и вече е готов да излезе в планината, и да се наслаждава на привилегиите на милионер. Пък и кой страдащ от подагра милионер би могъл да се изкачи тук? Ние трябваше да се катерим цял ден. И аз си обещах, че ще започна нов живот. „Ще пребродя с раница на гърба целия Запад, планините на Изток и пустинята, и ще живея непорочно.“ Зарових глава в спалния чувал и заспах. Призори се събудих зъзнещ, студът от земята беше проникнал през пончото и спалния чувал и ребрата ми бяха така измръзнали, сякаш бях легнал върху самата скала. Дъхът ми излизаше във вид на пара. Обърнах се на другата страна и заспах отново: сънят ми беше студен и чист като ледена вода — щастлив, спокоен сън.