Когато отново се събудих, девствените лъчи на слънцето се изливаха като оранжев поток над зъберите на изток и надолу през благоуханните борови клони и аз се почувствах като малко момче, за което е време да става и да излезе навън по къси гащета, за да играе през целия съботен ден. Джефи вече беше станал, пееше и си духаше от време на време на ръцете край малък огън, Земята беше покрита със скреж. Той се втурна леко, извика „Ойларипи“ и, ей богу, веднага чухме ответния йодел на Морли, идващ от разстояние по-близко от вчерашното.
— Тръгнал е. Събуди се, Смит, и ела да изпиеш чаша горещ чай, ще ти се отрази добре!
Станах, измъкнах гуменките си от спалния чувал, където бяха стояли на топло през цялата нощ, обух ги, сложих си баретата, скокнах и изтичах няколко метра в тревата. Плиткото поточе беше замръзнало и само в средата бълбукаше звънливо ручейче. Легнах по корем, намокрих си лицето и отпих няколко големи глътки. Нищо не може да се сравни с това, което човек изпитва, когато си измие лицето със студена вода в планинска утрин. След това се върнах обратно и заварих Джефи да притопля останалата от вчера храна — тя беше все така вкусна. После се покатерихме на ръба на канарата и започнахме да викаме „Хуу“. Неочаквано Морли се появи — дребна фигурка около две мили надолу в долината от морени, движеща се като далечно малко животно в огромната пустош.
— Онази малка точица там долу е нашият остроумен приятел Морли — каза Джефи с кънтящия си смешен глас на дървар.
След около два часа Морли беше на разстояние, от което можехме да го чуваме, и веднага започна да говори, докато преодоляваше последните огрени от топлото слънце морени, които го деляха от скалата, върху която бяхме седнали.
— От Женското благотворително дружество казаха, че е редно аз да се кача тук и да проверя дали вие, момчета, не бихте искали да ви удостоят с почетни ленти, казаха също, че е останало голямо количество розова лимонада, а търпението на лорд Маунтбатън се изчерпвало. Как мислите, дали ще разследват причините за скорошните проблеми в Близкия изток? Или може би ще започнат да ценят повече кафето? Надявам се в компанията на двама начетени господа като вас те да подобрят обноските си… — и т.н. и т.н., неспирно и без какъвто и да било повод ломотеше Морли в свежата синя утрин, ухилен и леко изпотен от дългото изкачване.
— Е, Морли, готов ли си да изкачим Матерхорн?
— Веднага щом сменя мокрите си чорапи.
11
Тръгнахме по обяд, като оставихме раниците си в лагера, където и без това нямаше вероятност да се появи някой поне до следващата година, и поехме нагоре по долината със сипея само с аптечката и малко храна. Тя се оказа по-дълга, отколкото изглеждаше. За нула време стана два часът, слънцето придоби онзи по-наситен златист цвят, характерен за следобеда, надигна се вятър и аз започнах да си мисля: „Боже мой, как въобще ще успеем да изкачим днес тази планина.“
Зададох въпроса на Джефи и той отвърна:
— Прав си, трябва да побързаме.
— Защо просто не зарежем тази работа и не се приберем у дома?
— О, хайде, тигре, ще отскочим догоре и после ще си ходим.
Долината беше безкрайно дълга. А в горния си край стана толкова стръмна, че аз малко се уплаших да не падна — камъните бяха малки и хлъзгави, а глезените и без това ме боляха от вчерашното пренатоварване. Но Морли продължаваше да върви и да говори, и аз се учудих на страхотната му издръжливост. Джефи си събу панталоните и заприлича съвсем на индианец, искам да кажа, че беше чисто гол, само с една препаска на кръста, и се катереше почти на четвърт миля пред нас, като от време на време малко ни изчакваше, за да ни позволи да го настигнем, след което продължаваше с бърза крачка, защото искаше да изкачи планината днес. Морли вървеше втори, като почти през цялото време беше на около петдесет метра пред мен. Аз не бързах. Но когато следобедът започна да преваля, се забързах и реших да изпреваря Морли и да се присъединя към Джефи. Бяхме се изкачили на около три хиляди и петстотин метра, беше студено и имаше много сняг, на изток се изправяха необятни, покрити със сняг планински вериги, а под тях — просторни долини, на практика вече бяхме на върха на Калифорния. По едно време и аз като другите трябваше да пропълзя по тясна издатина, опасваща скалата, и наистина се изплаших: съществуваше реална опасност да падна от тридесетина метра, което бе достатъчно, за да си строша врата, а друга малка издатина щеше да послужи като подготвителен параван за хубав прощален полет към земята от около триста метра височина. Сега вече вятърът фучеше. Но целият следобед дори повече от предишния беше изпълнен със стари предчувствия или спомени, сякаш съм бил тук преди, катерил съм тези скали, но с друга цел — древна, по-сериозна и по-проста. Накрая стигнахме до подножието на Матерхорн, тук имаше необикновено красиво езерце, невидяно от повечето хора на тази Земя, а само от шепа планинари — малко езерце на три хиляди и петстотин метра височина със сняг по брега, както и чудна ливада, осеяна с прекрасни цветя — приказна, равна алпийска ливада, върху която се хвърлих веднага и си свалих обувките. Джефи ни чакаше от около половин час, беше студено и той отново се беше облякъл. Морли се появи усмихнат зад нас. Седнахме на земята и вдигнахме очи към изправилия се пред нас стръмен сипей, водещ към гордия зъбер на Матерхорн.