— Разстоянието не изглежда голямо, ще се справим! — казах щастлив.
— Не, Рей, много по-голямо е, отколкото ти се струва. Знаеш ли, че ни остават още около триста метра?
— Толкова много?
— Ако не побързаме, няма да успеем да се върнем в лагера, преди да се е стъмнило, нито пък ще успеем да стигнем до колата по-рано от утре през нощта.
— Уф.
— Уморен съм — каза Морли. — Мисля, че няма да опитам.
— Ами той е прав — казах аз. — Според мен целта на изкачването в планината не е да се изфукаш, че можеш да стигнеш до върха, а просто да дойдеш в тази дива местност.
— Е, аз ще го направя — каза Джефи.
— Ами тогава и аз ще дойда с теб.
— А ти, Морли?
— Не смятам, че мога да го направя. Ще ви чакам тук.
А вятърът беше силен, прекалено силен, и на мен ми се струваше, че щом изкатерим стотина метра нагоре по склона, той ще затрудни по-нататъшното ни изкачване.
Джефи взе малко пакетче с фъстъци и стафиди и каза:
— Това ще ни е бензинът, момчето ми. Готов ли си да направим едно експресно изкачване, Рей?
— Готов съм. Какво ще кажа на момчетата в „Мястото“, ако се окаже, че съм изминал целия този път само за да се откажа в последната минута?
— Късно е, така че да побързаме.
Джефи тръгна нагоре с ускорена крачка, като от време на време дори подтичваше, когато му се налагаше да заобиколи от лявата или от дясната страна някое препятствие по сипея. Сипеят представлява дълго свлачище от камъни и пясък, много трудно за катерене, тъй като постоянно се образуват малки лавини. С всяка следваща крачка ние сякаш се издигахме все по-високо и по-високо като с някакъв ужасяващ асансьор. Едва не се задавих, когато се извърнах да погледна назад и видях, както ми се стори, цяла Калифорния, разпростряла се в три посоки, под огромни сини небеса със страховити по своите планетарни размери облаци, съзрях необятни далечни долини и плата и, доколкото зная, цяла Невада. Ужасих се, когато погледнах надолу и видях вместо Морли едно замечтано петънце, чакащо ни край езерото. „О, защо не останах при стария Хенри?“, помислих си аз. Вече бях твърде високо и започнах да се страхувам да се изкачвам по-нагоре. Уплаших се да не ме издуха вятърът. Всички кошмари, които някога съм имал за падане от планини и високи сгради, преминаха през главата ми с ужасяваща яснота. Освен това след всеки двадесет крачки, които правехме нагоре, и двамата се изтощавахме напълно.
— Това вече е от голямата височина, Рей — каза Джефи, като седна пъхтейки до мен. — Затова хапни стафиди и фъстъци и ще видиш каква енергия ще ти дадат.
И всеки път те ни даваха такава страхотна енергия, че и двамата скачахме, без да кажем нито дума, и правехме още двадесет-тридесет крачки. След това сядахме отново задъхани и потни в студения вятър и там, високо, на върха на света, носовете ни подсмърчаха като носовете на малки момченца, играещи в късния съботен зимен следобед последните си за деня игри. Сега вятърът започна да вие като във филм за Тибет. Ставаше прекалено стръмно за мен; вече се страхувах да поглеждам надолу; надникнах — дори не можех да различа Морли край малкото езерце.
— Побързай — извика Джефи около тридесетина метра по-нагоре. — Става ужасно късно.
Погледнах към върха. Беше съвсем близо, щях да бъда там след пет минути.
— Още само половин час! — извика Джефи.
Не можех да повярвам. След пет минути гневно катерене, аз паднах и погледнах нагоре — той беше на същото разстояние. Това, което не ми харесваше у този връх, беше, че облаците от целия свят минаваха край него и го обгръщаха като мъгла.