— И без това няма да видя нищо отгоре — мърморех си аз. — О, защо въобще се забърках в тази работа?
Джефи сега беше далеч пред мен, беше ми оставил фъстъците и стафидите, имаше някаква самотна тържественост в решението му да щурмува върха, дори това да го погуби. Вече не сядаше. Скоро беше на цяло футболно игрище разстояние пред мен — около стотина метра — и започваше да се смалява. Погледнах назад и се вкамених като съпругата на Лот.
— Прекалено е високо! — изкрещях паникьосан към Джефи.
Той не ме чу. Изкачих бързо още няколко метра и паднах изтощен по корем, плъзвайки се леко надолу.
— Прекалено е високо! — изкрещях.
Наистина се бях уплашил. Ами ако се подхлъзна сериозно, тези сипеи може много лесно да започнат да се свличат. Тази проклета планинска коза Джефи, виждах го да скача от скала на скала все по-нагоре и по-нагоре в замъгления въздух, като се мяркаха само подметките му. „Как мога да вървя редом с такъв маниак?“ Но го следвах с някаква налудничава безразсъдност. Накрая стигнах до една издатина, върху която можех да седна на равно, вместо да трябва да се вкопчвам в сипея, за да не се изхлузя, и се набутах целият отгоре, за да се закрепя по-стабилно и да не ме отвее вятърът, след това се огледах на всички страни — дотук бях.
— Оставам тук! — изкрещях на Джефи.
— Хайде, Смит, още само пет минути. На мен ми остават още трийсетина метра!
— Оставам тук! Прекалено е високо!
Той не отвърна нищо и продължи. Виждах го как рухва задъхан, после става и се втурва отново.
Сбутах се колкото се можеше по-навътре върху издатината, затворих очи и си помислих: „Ама че живот! Защо въобще трябва да се раждаме, щом след това излагаме бедната си нежна плът на такива непоносими кошмари като огромни планини, скали и празни пространства“, и с ужас си спомних прочутата дзен-мъдрост: „Когато стигнеш до върха на планината, продължи нагоре.“ Тя накара косата ми да се изправи; а звучеше толкова остроумно върху сламените рогозки на Алва. Сега обаче беше достатъчна, за да накара сърцето ми да заблъска силно и да съжаля, че въобще съм се родил. „Всъщност, както духа вятърът, щом Джефи се добере до върха на тази канара, той наистина ще продължи нагоре. Е, а старият философ няма да мръдне от тук“ — и затворих очи. „Освен това, помислих си аз, почивай си и бъди добро момче, не трябва да доказваш нищо.“ Неочаквано във въздуха се понесе прекрасен, накъсан йодел, зареден със странна музикална и мистична сила, вдигнах очи и видях Джефи, изправил се на връх Матерхорн, да излива радостта от триумфа си в победна Буда-Планиносъкрушителна песен. Беше красиво. Беше и смешно, тук горе на не толкова смешния връх на Калифорния и сред всичката тази стелеща се мъгла. Но все пак не можех да му отрека куража, издръжливостта, потта, а сега и тази налудничава, чисто човешка песен, в която се изливаше целият. Нямах достатъчно сили, за да му отговоря. Той се повъртя горе и се скри от погледа ми, за да проучи (както каза по-късно) малката равна площадка, която се простирала един-два метра на запад и после се спускала почти отвесно надолу може би чак до осеяните със стърготини барове на Вирджиния сити. Беше безумно. Чувах, че нещо ми крещи, но само се свих, треперейки, още по-плътно в защитното си кътче. Погледнах надолу към малкото езерце, където Морли лежеше по гръб, захапал стръкче трева, и казах на глас:
— Ето я кармата на тези трима мъже: Джефи Райдър изкачва триумфалния си връх и успява, аз почти успявам, но съм принуден да се откажа и да се свия в някаква проклета дупка, но най-умен се оказва онзи поет на поетите, който лежи долу, вдигнал кръстосаните си колена към небето, и замечтано е захапал в устата си цвете край бълбукащото езерце, по дяволите, никога няма да ме докарат отново тук.
12
Мъдростта на Морли сега наистина ме изуми: „Той и шантавите му снимки на снежни алпийски върхове“, помислих си.
Неочаквано всичко се завъртя като на бързи обороти — сякаш се случи в рамките на една-единствена безумна секунда или дори още по-бързо: погледнах нагоре и видях Джефи да тича надолу по планината с огромни шестметрови скокове — той тичаше, скачаше и се приземяваше със страхотна скорост на пети, отскачаше един-два метра, затичваше се и с лудешки крясък правеше нов откачен дълъг полет надолу по склона на света, и в този миг осъзнах, че е невъзможно да паднеш от планината, глупако, и надавайки вик, неочаквано се изправих на крака и хукнах подир него, като правех същите огромни скокове, същите фантастични спускания и полети, и в продължение на около пет минути двамата с Джефи Райдър (като аз забивах обутите си в гуменки пети право в пясъка, скалите и морените, но това вече не ме притесняваше, тъй като изпитвах невероятно силно желание да се измъкна от това място) скачахме и крещяхме като планински кози или по-скоро като китайски лунатици отпреди хиляда години, изкарвайки ангелите на медитиращия край езерото Морли, който каза, че като погледнал и ни видял да летим надолу по склона, не могъл да повярва на очите си. В действителност с един от най-големите си скокове и с един от най-силните си възгласи на радост аз се приземих на самия бряг на езерото, като забих петите на гуменките си в тинята, и просто паднах щастлив по задник на земята. Джефи вече си събуваше обувките и изтърсваше отвътре камъчета и пясък. Беше страхотно. Събух си гуменките, изсипах от тях няколко кофи вулканична пепел и казах: