— Ех, Джефи, от теб научих и последния урок: не може да се падне от планината.
— Точно това имат предвид с поговорката: „Когато стигнеш до върха на планината, продължи нагоре“, Смит.
— Дявол да го вземе, този твой триумфален възглас беше най-прекрасното нещо, което съм чувал през живота си. Защо нямах касетофон да го запиша.
— Тези неща не са предназначени за ушите на хората долу — каза страшно сериозен Джефи.
— За бога, ти си прав, всички онези уседнали безделници, разположили се върху меки възглавнички, не заслужават да чуят триумфалния вик на покорителя на планините. Но когато вдигнах очи и те видях да тичаш надолу по склона, неочаквано разбрах всичко.
— О, едно малко сатори за Смит днес — каза Морли.
— А какво прави ти тук?
— Главно спах.
— Е, дявол да го вземе, а аз не стигнах до върха. Срам ме е, защото сега знам как да сляза от планината, знам как да я изкача и че не мога да падна от нея, но вече е твърде късно.
— Другото лято ще се върнем пак и ще я изкачиш, Рей. Не разбираш ли, че това е първото ти катерене, а ти остави зад себе си стария ветеран Морли?
— Да — потвърди Морли. — Джефи, смяташ ли, че ще удостоят Смит със званието „Тигър“ за това, което направи днес?
— О, сигурно — каза Джефи и аз наистина се почувствах горд. Бях Тигър.
— Е, дявол да го вземе, следващия път, когато дойдем, ще бъда направо лъв.
— Хайде да тръгваме, момчета, чака ни много дълъг път надолу по сипея до лагера, а после по долината от морени и по пътеката, уау, съмнявам се дали ще успеем да стигнем, преди да е станало тъмно като в рог.
— Е, няма да ни е чак толкова трудно. — Морли посочи бледата луна върху розовеещото вече вечерно небе. — Тя ще ни осветява пътя.
— Да тръгваме.
Станахме и поехме обратно. Сега минах с лекота по онази издатината, която ме беше изплашила при изкачването, просто скачах и танцувах надолу и бях напълно убеден, че да паднеш от планината е невъзможно. Друг е въпросът дали е възможно или не — аз знаех, че не е. Така поне ми се струваше.
Все пак беше приятно да се спускаш надолу по долината и да изгубиш от поглед цялото онова безкрайно открито пространство, и накрая, в сивкавия здрач около пет часа, аз се усетих, че вървя замислен и сам на петдесетина метра след момчетата, като си тананиках и следвах ситните черни еленови изпражнения по една животинска пътека между скалите, без да трябва да се замислям, да гледам напред или да се тревожа, просто следвах с поглед малките топченца и се радвах на живота. В един момент вдигнах очи и видях как онази откачалка Джефи се беше изкачил за майтап на върха на заснежен склон и се пързулна по обувки чак до подножието му — около тридесетина метра, като последните няколко метра ги измина по гръб, крещейки щастлив. Не само това, но той отново си беше събул панталоните и си ги беше завързал около врата. Каза, че го прави, за да му е по-удобно, което си беше самата истина, пък и без това нямаше кой да го види, но според мен той не се притесняваше да го прави дори когато се изкачваше в компанията на момичета. Чувах как Морли му приказва нещо в огромната, пуста долина — дори през скалите можеше да се познае гласът му. Накрая започнах да следвам еленовата пътека толкова усърдно, че те напълно ме изгубиха от поглед — при все че ги чувах — и вече крачех, надолу съвсем сам, прекосявайки коритата на пресъхнали планински поточета, като се доверявах изцяло на хилядолетния инстинкт на моите мили еленчета, и наистина, точно когато започна да се смрачава, древната им пътека ме отведе на самия бряг на познатото плитко поточе (където те навярно са спирали, за да пият вода през последните пет хиляди години), и там видях отблясъците на запаления от Джефи огън, който хвърляше игрива оранжева светлина върху голямата скала. Луната светеше ярко високо в небето.