— Ей, тази луна ще ни спаси задниците, чакат ни още осем мили надолу по пътеката, момчета.
Хапнахме малко, изпихме огромно количество чай и си стегнахме багажа. През живота си не съм изживявал по-щастливи мигове, от онова самотно спускане по еленовата пътечка и когато поехме надолу с раниците на гърба, се обърнах, за да й хвърля последен поглед, беше се стъмнило, очаквах да видя няколко мили еленчета, но вече не се виждаше нищо, и аз мислено й благодарих. Все едно че бях малко момченце, което цял ден е бродило само из гори и полета и привечер се прибира към къщи пеш, тътри се замислено, вперило поглед в земята, и леко си подсвирква, чувствах се така, както навярно са се чувствали малките индианчета, когато са следвали бащите си от реката Рашън до Шаста преди двеста години, подобно на арабски момченца, поели подир родителите си по пътеките на своите предци; изпитвах онази щастлива и весела детска самота, с подсмърчащо носле като на малко момиченце, което дърпа към къщи шейната със своето братче — те си измислят разни песнички, правят си гримаси и се държат съвсем естествено, преди да влязат в кухнята и да си сложат сериозните маските на строгия свят. „Все пак какво може да бъде по-сериозно от това да следваш еленова пътека, за да стигнеш до вода?“ — помислих си аз. Стигнахме до канарата и заслизахме надолу по осемкилометровата долина от морени, луната светеше ярко и беше лесно да се скача по тях — те бяха снежнобели, с петна от тъмни сенки. На лунната светлина всичко изглеждаше чисто, бяло и красиво. От време на време проблясваше сребристото поточе. Далече долу бяха боровете на полянката с езерцето.
Краката вече не ме държаха. Извиках Джефи и му се извиних. Не можех повече да скачам. Имах мазоли не само по петите, но и отстрани на краката, защото бяха слабо защитени през цялото време. И така, Джефи се събу и ми даде обувките си.
Знаех, че с тези големи, леки и сигурни обувки ще мога да продължа спокойно. Това беше страхотно ново усещане, скачането по скалите вече не ми причиняваше болка. От друга страна, за Джефи също беше облекчение, тъй като внезапно му олекна на краката и той остана много доволен. Заслизахме два пъти по-бързо. Но с всяка следваща стъпка ни ставаше все по-трудно, вече бяхме твърде уморени. С тежките раници на гърба беше трудно да се контролират онези бедрени мускули, които се използват при спускането, то често е по-трудно от изкачването. А трябваше да преодоляваме и всички онези морени — понякога, докато вървяхме по пясъка, пътеката изведнъж се препречваше от морени, трябваше да се покатерим на тях и да скачаме от една на друга, но те неочаквано свършваха и ние отново скачахме на пясъка. Тогава попадахме в клопката на непроходим клек и трябваше или да го заобиколим, или да го щурмуваме в опит да си пробием път през него, и понякога аз така се заплитах с раницата на гърба, че оставах неподвижен и проклинах в невъзможната лунна светлина. Никой не говореше. Ядосваше ме също, че Джефи и Морли се страхуваха да спрат да починем — казваха, че на този етап било опасно да се спре.
— Защо? Луната свети и дори можем тук да преспим.
— Не, трябва да стигнем до колата тази нощ.
— Е, хайде да спрем за минута. Краката вече не ме държат.
— Добре, но само за минута.
Те обаче винаги тръгваха преди да съм си отпочинал и ми се струваше, че стават истерични. Дори започнах да ги проклинам и в един момент наругах Джефи:
— Какъв е смисълът от това идиотско бъхтене? И това ли наричаш ти забавно? Пфу. (Идеите ти не струват и пет пари, добавих наум.)
Малко умора е способна да промени много неща. Преодоляхме безброй осветени от луната скали, храсталаци, морени, „патици“ и онази ужасяваща долина с оградилите я от двете страни скални масиви и накрая сякаш почти се бяхме измъкнали, но не, все още не бяхме. Краката ми плачеха за почивка, аз проклинах и трошах клонки, и в един момент се хвърлих на земята за минутка отдих.
— Хайде, Рей, скоро ще стигнем.
Всъщност и без това бях наясно, че нямам никаква воля, знаех го отдавна. Но пък съм веселяк. Когато стигнахме до алпийската полянка, аз се проснах по корем, пих вода и с удоволствие се отпуснах безмълвно на земята, докато те разговаряха и се притесняваха дали ще можем да изминем пътеката навреме.
— О, стига сте се тревожили, нощта е прекрасна, а вие си давате прекалено много зор. Пийнете малко вода, полегнете за пет-десет минути и всичко ще си дойде на мястото.
Сега аз философствах. Всъщност Джефи се съгласи с мен и ние спокойно си починахме. Тази добра, дълга почивка ми вдъхна увереност, че силите ми ще стигнат до езерото. Слизането по пътеката беше прекрасно. Лунната светлина струеше през гъстия листак и изпъстряше с петна гърбовете на вървящите пред мен Морли и Джефи. С раниците на гърба, ние влязохме в здрава ритмична стъпка и с удоволствие си тактувахме „хоп, хоп“, докато взимахме зигзагообразните завои, все по-надолу й по-надолу по приятната криволичеща пътека. А бучащият поток беше прекрасен на лунната светлина — проблясващите лунни пръски вода, снежнобялата пяна и катраненочерните дървета създаваха истински приказен свят от месечина и сенки. Въздухът ставаше все по-топъл и приятен и в действителност ми се струваше, че отново подушвах човешко присъствие. Усещахме приятния сладникав мирис на приливните езерни води, на цветята и на по-меката прах там долу. Всичко горе имаше дъх на лед, сняг и бездушни ръбати скали. Тук се носеше ароматът на напечени от слънцето дървета, на топла прах, почиваща в лунната светлина, на езерна тиня, цветя, слама и всички онези приятни земни неща. Пътеката весело се спускаше надолу, но в един момент аз се почувствах страшно уморен, дори по-уморен, отколкото в онази безкрайна долина от морени, но това вече нямаше значение, тъй като под нас се появи приветливата светлина на лампичката на хижата край езерото. Морли и Джефи разговаряха като картечници, до колата ни оставаше съвсем малко път. Всъщност съвсем неочаквано, като в щастлив сън, с онази ненадейност, с която се измъкваме от някой безкраен кошмар, всичко свърши и ние вече крачехме по пътя, наоколо имаше къщи, под дърветата бяха паркирани автомобили, а сред тях беше и колата на Морли.