— Доколкото мога да преценя по миризмата на въздуха — каза Морли, облягайки се на колата, след като захвърлихме раниците си на земята, — снощи въобще не е било студено. Напразно се връщах да източвам радиатора. Е, може и да е било.
Морли отиде да купи автомобилно масло от магазина в хижата и те му казаха, че предната нощ въобще не е било студено, а дори е била една от най-топлите през годината.
— Всички тези откачени тревоги, и то за нищо — казах аз. Не ни пукаше. Бяхме гладни. Затова добавих: — Хайде да отидем в някое ресторантче в Бриджпорт, момчета, ще хапнем хамбургери и пържени картофи и ще пием горещо кафе.
Потеглихме в лунната светлина надолу по прашния крайезерен път, спряхме при странноприемницата, за да върне Морли одеялата, влязохме в градчето и паркирахме край шосето. Бедният Джефи, тук най-накрая открих ахилесовата му пета. Този безстрашен, дребен здравеняк, който можеше да броди сам из планините със седмици и умееше да тича надолу по тях, се притесняваше да влезе в ресторант, защото хората вътре бяха твърде добре облечени. С Морли се засмяхме и аз казах на Джефи:
— Какво значение има? Просто ще влезем и ще хапнем.
Джефи смяташе, че мястото, което избрах, изглежда твърде буржоазно, и настояваше да отидем в един по-работнически на вид ресторант от другата страна на шосето. Влязохме вътре, мястото беше занемарено и с мързеливи сервитьори, които ни накараха да чакаме пет минути, без дори да ни донесат менюто. Вбесих се и казах:
— Хайде да отидем в другия. От какво се страхуваш, Джефи, какво значение има? Може да разбираш от планини, но аз разбирам от ресторанти.
Всъщност малко се сдърпахме и аз се скапах. Но той дойде в другия ресторант, който се оказа по-добър — от едната страна имаше коктейлбар и в бледо осветения му салон пиеха множество ловци, а в самия ресторант имаше дълъг бар-плот и множество маси, на които весели семейства хапваха от доста богатия избор от ястия. Менюто беше огромно и добро, в него имаше планинска пъстърва и какво ли още не. Джефи, както открих, се страхуваше също така да похарчи малко повече пари за една добра вечеря. Отидох до бара, купих чаша портвайн, върнах се с нея при дългия плот, пред който бяхме седнали (Джефи: „Сигурен ли си, че това е позволено?“), и взех Джефи леко на подбив. Той сега се чувстваше по-добре.
— Ето това ти е проблемът, Джефи, просто си един стар анархист, изплашен от обществото. Какво пък чак толкова? Сравненията са нещо отвратително.
— Ами просто ми се струваше, че това място е пълно с богати стари пръдльовци и цените са прекалено високи, признавам, че съм изплашен от цялото това американско благополучие, аз съм само един стар бхикшу и нямам нищо общо с този висок жизнен стандарт, дявол да го вземе, цял живот съм бил беден и не мога да свикна с някои неща.
— Е, слабостите ти са за възхищение. Купувам ги.
Нахвърлихме се върху страхотната вечеря, която се състоеше от печени картофи, свински пържоли, салата, горещи хлебчета, боровинков пай и какво ли още не. Бяхме толкова гладни, че докато се хранехме, не обелихме и дума. След вечеря влязохме в един магазин за спиртни напитки и аз купих бутилка мискет, а възрастният собственик и дебелият му приятел ни изгледаха и попитаха: