— Братче, това ни скапа, вечерта не можахме да свирим.
Потрепервайки, те дръпнали пердетата. Коуди спял… Когато на другия ден чух за това и видях снимката във вестника с кръстчето, обозначаващо мястото върху тротоара, където е паднала, едно от нещата, които си помислих, бе: „А ако само ме беше послушала… Глупости ли й говорих? Какво толкова глупаво й казах в края на краищата? Толкова смешни, глупави и детински ли са идеите ми за това, как трябва да се живее? Не е ли дошло време да започна да следвам това, което смятам за истинно?“
Това реши всичко. Следващата седмица опаковах багажа си и реших да хвана пътя и да се измъкна от това царство на невежеството, каквото представлява съвременният град. Сбогувах се с Джефи и останалите и се метнах на стария влак надолу по крайбрежието към Ел Ей. Бедната Роузи, тя беше абсолютно убедена, че светът и страхът са реални, а сега какво беше реално? „Поне, помислих си аз, тя е в Рая сега и знае.“
16
А на себе си казах така: „Сега съм на път към Рая.“ Неочаквано ми беше станало ясно, че в живота си имах да уча още много. Както казах, преди да тръгна, се видяхме с Джефи, унили отидохме до китайския парк, хапнахме в „Нам Йен“, после излязохме, седнахме на тревата в неделната утрин и неочаквано се появиха онези негри проповедници, които се пръснаха наоколо и започнаха да проповядват пред събралите се няколко групички от любопитни китайски семейства, чиито хлапета лудуваха наоколо, както и на разни скитници, които проявиха малко по-голям интерес. Едра дебела жена, приличаща на Ма Рейни, се беше изправила с разкрачени крака и виеше с мощния си глас някаква невероятна проповед, в която думите се редуваха с пеене на блус, беше страхотно, а причината, поради която тази жена, която беше такъв велик оратор, не проповядваше в църква, беше, че от време на време тя храчеше, извръщаше се и с все сила плюеше настрани в тревата.
— И аз ви казвам, Господ ще се погрижи за вас, ако приемете новото си поприще… Да! — Тя се изхрачи, обърна се и изстреля на три-четири метра една огромна плюнка.
— Виждаш ли — казах аз на Джефи, — тя не може да го прави в църква, това е дефектът й като проповедник, щом става дума за светата обител, но, човече, чувал ли си някога по-велика проповед.
— Така е — каза Джефи. — Но аз не си падам по всички тези работи за Исус, дето ги разправя.
— Какво му има на Исус? Той не говори ли за Рая? А Раят не е ли нирваната на Буда?
— Според твоята интерпретация, Смит.
— Джефи, исках да кажа някои работи на Роузи, потиска ме схизмата, с която разделяме будизма от християнството, Изтока от Запада, каква, по дяволите, е разликата? Сега всички сме в Рая, нали?
— Кой го казва?
— Това, в което сме сега, нирвана ли е или не?
— В момента сме едновременно в нирвана и самсара.
— Думи, думи, кажи го ясно. Нирвана — независимо как ще я наречеш. Освен това не чуваш ли онова голямо старо момиче, което те призовава и ти казва, че пред теб ще се разкрие ново поприще, ново Буда-поприще, момчето ми?
Джефи беше толкова доволен, че примигна и се усмихна.
— Пред нас се разкриват просторни Буда-полета за действие във всички посоки, а Роузи беше цвете, което оставихме да увехне.
— Никога не си говорил по-верни неща, Рей.
Едрата възрастна жена дойде и при нас, тъй като ни беше забелязала, преди всичко мен. Всъщност ме нарече „скъпи“.
— По очите ти виждам, че разбираш всяка моя дума, скъпи. Трябва да знаеш, че аз искам ти да отидеш в Рая и да бъдеш щастлив. Искам да разбереш всяка моя дума.
— Чувам и разбирам.
Отсреща през улицата се издигаше новият будистки храм, който се опитваха да построят сами някакви млади китайци от Дружеството на китайските търговци от Китайския квартал; една нощ дойдох пиян тук, запретнах ръкави и се захванах да превозвам вътре пясък с ръчна количка, те бяха млади, идеалистично настроени и загледани в бъдещето хлапета тип Синклер Луис, които живееха в хубави къщи, но обуваха дънки и идваха да работят тук на храма, нещо, което би могло да се очаква от хлапета, живеещи в заобиколен отвсякъде с прерия град в Средния запад, предвождани от човек със сияен поглед тип Ричард Никсън. Но те правеха това тук, в сърцето на огромния изискан Китайски квартал на Сан Франциско, само че храмът им беше храм на Буда. Странно, но Джефи не се интересуваше от будизма в този квартал, тъй като той беше традиционен, а не онзи дзен-интелектуалноартистичен будизъм, който той обичаше — но аз се опитвах да го накарам да разбере, че всичко е едно и също. В ресторанта с удоволствие ядохме с пръчици. Сега той се сбогуваше с мен и аз не знаех кога ще го видя отново.