Зад цветнокожата жена се беше изправил друг проповедник, който постоянно кимаше със затворени очи и повтаряше: „Точно така.“ Тя ни каза:
— Бог да ви благослови, момчета, задето ме изслушахте. Помнете — ние знаем, че добро очаква само тези, които обичат Бог, които са избрани според волята му. „Послание към римляните“ осем, осемнадесет, момчета. Нова слава ще се открие пред вас, затова трябва да живеете според задълженията си. Чувате ли ме?
— Да, госпожо, довиждане.
Сбогувах се с Джефи.
Прекарах няколко дни със семейството на Коуди сред хълмовете. Той беше безкрайно натъжен от самоубийството на Роузи и постоянно повтаряше, че трябва да се моли за нея нощ и ден в този особено критичен момент, когато поради факта, че се е самоубила, душата й все още лети над повърхността на Земята, готвейки се за чистилището или ада.
— Трябва да й помогнем да влезе в чистилището, човече.
И така, аз му помагах в молитвите, докато лежах нощем върху моравата му в новия си спален чувал. Денем си записвах в джобното тефтерче малките стихотворения, които ми рецитираха децата му: „У, а… джас, прас… при тебе идвам аз… у, а… тряс, прас… теб обичам аз… тара-ре, тара-ре… небето синьо е… по-висок съм от тебеее… еее.“ Междувременно Коуди казваше:
— Не пий толкова много от това старо вино.
Късно следобед в понеделник аз бях на гарата в Сан Хосе и чаках следобедния „Светкавичен“, който трябваше да дойде в четири и половина. Но се оказа, че този ден той не пътува, и трябваше да изчакам „Среднощния призрак“ в седем и половина. Междувременно, щом се стъмни, си затоплих консерва с макарони върху малък индиански огън, който си стъкмих от съчки в гъстите плевели край релсите, и хапнах. „Призрака“ пристигна. Дружелюбен стрелочник ме предупреди, че е по-добре да не се опитвам да го хвана, тъй като там, където линиите се пресичали, дебнело ченге с голям фенер, което наблюдавало дали някой не се вози нелегално и се обаждало в Уотсънвил да го свалят.
— Сега нали е зима и момчетата разбиват заключените вагони, трошат стъклата и оставят бутилки по пода — абе, съсипват влака.
С тежката раница на гърба се промъкнах до източния край на железопътния парк и се метнах на „Призрака“ точно когато вече напускаше гарата, подминал пресичането на линиите, разтворих спалния чувал, събух си обувките, сложих ги под навитото на топка палто, мушнах се вътре и спах сладко и щастливо през целия път до Уотсънвил, където се крих в плевелите, докато не чух железничарската свирка, качих се отново и спах цяла нощ, докато препускахме надолу по невероятното крайбрежие — о, Буда, ти, луна небесна, о, Исусе, ти, звездна светлина над океана, аз се стоплих в спалния чувал, а влакът летеше със сто и двадесет километра в час край Сърф, Танжер, Гавиота, все по-надолу и по-надолу, откарвайки ме вкъщи за Коледа. Всъщност се събудих около седем часа сутринта, когато влакът вече намаляваше скорост, навлизайки в района на лосанджелиската гара, и първото нещо, което видях, докато си обувах обувките и си стягах багажа, приготвяйки се да скоча, беше един железничар, който ми махаше и викаше:
— Добре дошъл в Ел Ей.
Бях готов да се махна оттук веднага. От тежкия смог очите ми сълзяха, слънцето жареше, а въздухът смърдеше — Ел Ей е истински ад. А бях прихванал и настинка от децата на Коуди — онзи стар калифорнийски вирус, и се чувствах отвратително. Напълних си шепите с вода, капеща от един хладилен вагон, и си измих лицето, след това си измих зъбите, сресах си косата и тръгнах из Ел Ей, за да уплътня времето, което ми оставаше до седем и тридесет вечерта, когато смятах да хвана „Свистящия“ товарен влак до Юма, Аризона. Чакането беше ужасно. Пих кафе и хапнах за седемнадесет цента в кафенетата на улица „Саут Мейн“ в квартала на бордеите.