Привечер се спотайвах в очакване на влака. Някакъв скитник седеше пред един вход и ме наблюдаваше с нескрит интерес. Отидох при него да си побъбрим. Каза, че е бивш морски пехотинец от Патерсън, Ню Джърси, и не след дълго извади малко парченце хартия, което понякога си четял в товарните вагони. Хвърлих му един поглед. Беше цитат от Дигха Никая с думите на Буда. Усмихнах се; не казах нищо. Беше велик бъбривец, не пиеше, беше бродяга-идеалист и каза:
— Ето това е, така ми харесва — предпочитам да пътувам нелегално по влаковете из страната и да си притоплям консерви на огъня, отколкото да съм богат и да имам работа и дом. Доволен съм. Имах артрит, нали разбираш, стоях в болницата години наред. Намерих начин как да го излекувам, след което хванах пътя и оттогава не съм преставал да скитам.
— Излекувал си артрита си? Самият аз имам тромбофлебит.
— Наистина ли? Ами това ще ти свърши работа и на теб. Просто стой на глава по три минути на ден или може би пет. Всяка сутрин, когато се събудя, независимо дали съм в някое сухо речно корито или се возя в някой влак, аз слагам едно килимче на земята, заставам на глава и броя до пет хиляди, това е около три минути, нали?
Сериозно се замисли дали броенето до пет хиляди прави три минути или не. Странно. Стори ми се, че се усъмни в училищните си знания по математика.
— Ами някъде там.
— Просто го прави всеки ден и флебитът ти ще изчезне като моя артрит. На четиридесет съм, нали разбираш. Освен това, преди да си легнеш вечер, пий топло мляко с мед. Винаги си нося малко бурканче с мед — той измъкна едно от торбата си, — слагам малко мед с мляко в едно канче, затоплям го на огъня и го изпивам. Само тези две неща.
— Добре.
Обещах да последвам съвета му, защото беше Буда. В резултат на това след около три месеца флебитът ми изчезна напълно и повече не се появи, което си е цяло чудо. В действителност, оттогава съм опитвал много пъти да разкажа на лекарите за това, но те, изглежда, ме вземат за луд. Бродягите на Дхарма, бродягите на Дхарма. Никога няма да забравя онзи интелигентен скитник-евреин, бивш морски пехотинец от Патерсън, Ню Джърси, който и да беше той, със своето късче хартия, което чете в студените нощи край капещите хладилни вагони някъде из индустриалните зони на Америка, която все още си е страна на мечтите.
В седем и тридесет „Светкавичния“ пристигна и докато стрелочниците го подготвяха за тръгване, аз се спотайвах в бурените, скрит отчасти зад един телеграфен стълб, готов да го хвана. Бързината, с която потегли, ме изненада, изскочих от прикритието си и с тежката двадесет и пет килограмова раница на гърба подтичвах край него, докато не видях подходяща теглителна щанга, улових се за нея, набрах се и се покатерих върху покрива на вагона, за да мога да огледам влака и да си намеря открита платформа. Но — хиляди дяволи и всички глупости, дето могат да ги сторят — докато влакът бързо набираше скорост и вече напускаше района на гарата, разбрах, че късметът ме е изиграл — виждаха се осемнадесет лайняни закрити вагона, а вече се движехме с около четиридесет километра в час и въпросът беше на живот и смърт, трябваше или да се махна веднага, или да се боря за живота си при скорост сто и двадесет километра в час (невъзможно върху покрива на товарен вагон), затова пропълзях обратно по стъпалата, но първо трябваше да освободя закопчалката на ремъка на раницата, която се беше закачила за тесния пасаж върху покрива, така че в момента, когато висях от последното стъпало и се готвех да скоча, вече се движехме прекалено бързо. Свалих раницата, хванах я здраво в едната си ръка и надявайки се на късмет, с някакво безумно спокойствие скочих на земята. Всичко се завъртя, с несигурни крачки изтичах няколко метра и бях спасен.
Сега се оказах три мили навътре в индустриалната джунгла на Ел Ей, бесен, болен и подсмърчащ в спусналия се гъст смог, и трябваше да прекарам цялата нощ в канавката до една телена ограда край релсите, като постоянно се събуждах от глъчката, която вдигаха разкарващите се наоколо стрелочници от Саутън Пасифик и Санта Фе; около полунощ мъглата се вдигна и аз започнах да дишам по-леко (мислейки и молейки се в спалния чувал), но смогът отново падна ниско, зората представляваше ужасна, гъста и влажна млечнобяла пелена, в чувала ми беше прекалено горещо, а отвън беше твърде студено — въобще цяла нощ единствено кошмари, само дето призори едно птиче ме благослови.
Трябваше да се измъкна от Ел Ей. Според инструкциите на моя приятел аз застанах на челна стойка, като се подпирах на телената ограда, за да не се прекатуря. Настинката ми сякаш леко отмина. После отидох пеша до спирката на автобусите (през релсите и разни странични улички) и хванах евтин рейс до Ривърсайд на двадесет и пет мили оттук. Ченгетата постоянно ме оглеждаха подозрително заради голямата раница. Всичко беше твърде далеч от девствения покой на онази нощ с Джефи Райдър високо в планинския лагер, под кротките пеещи звезди.