„Ако беше жива и можеше да дойде тук с мен, навярно щях да й кажа нещо, което да й помогне. Може би просто щях да правя любов с нея, без да й кажа нищо.“
Дълго медитирах с кръстосани крака, но грохотът на камионите ми пречеше. Скоро звездите изгряха и малкият ми индиански огън им изпрати тънка струя пушек. Около единадесет се мушнах в спалния чувал и спах добре, ако оставим настрана бамбуковите кочани под листата, които ме караха да се въртя през цялата нощ. „По-добре да спиш в неудобно легло свободен, отколкото в удобно, но несвободен.“ Измислях си всевъзможни подобни поговорки. С новата си екипировка бях започнал нов живот — истински чувствителен Дон Кихот. Събудих се освежен, първо медитирах, а след това си измислих малка молитва: „Благославям ви, живи създания, благославям ви в безкрайното минало, благославям ви в безкрайното настояще, благославям ви в безкрайното бъдеще, амин.“
Тази малка молитва ме развесели и ободри и след като си опаковах багажа, се запътих към водата, която се стичаше от една скала от другата страна на шосето — възхитителна изворна вода, от която пих и си измих зъбите и лицето. Вече бях готов за трите хиляди мили автостоп до Роки Маунт, Северна Калифорния, където ме очакваше майка ми и навярно в този момент миеше чиниите в милата си вехта кухничка.
18
По това време беше модерна песента на Рой Хамилтън „Всички освен мен си имат дом“. Тананиках си я, докато с бърз ход прекосявах Ривърсайд. От другата му страна излязох на шосето и веднага ме качи едно младо семейство до летището на пет мили извън града, оттам ме взе някакъв мълчалив мъж и ме откара почти до Боумонт, Калифорния, но ме остави на около пет мили преди града на една магистрала с две платна, където имаше малка вероятност някой да спре, така че тръгнах пеша във великолепния кристалночист въздух. В Боумонт хапнах няколко хотдога, хамбургера и кесия с пържени картофки, към които прибавих и голям ягодов шейк, като през цялото време бях заобиколен от кикотещи се гимназисти. След това от другия край на града ме взе един мексиканец на име Джейми, който каза, че е син на губернатора на щата Бая Калифорния в Мексико, на което не повярвах. Беше пропаднал пияница и ме накара да му купя вино, което после просто избълва през прозореца, докато караше: унил, печален и безпомощен млад мъж с много тъжни очи, много красив и леко смахнат. Караше право към Мексикали, което беше малко встрани от пътя ми, но ме уреждаше добре, защото ме приближаваше към Аризона.
По главната улица на Калексико, където беше настъпило времето на коледните покупки, се разкарваха невероятните удивително красиви мексикански хубавици, които сякаш вече прекрачваха границите на съвършенството, така че още щом първите минаха край мен, те вече бяха единственото, което занимаваше ума ми, стоях, ядях сладолед във фунийка и се оглеждах във всички възможни посоки, очаквайки Джейми, който каза, че има да изпълни някаква поръчка, след което ще се върне да ме вземе и лично да ме закара в Мексикали, Мексико, за да ме запознае с приятелите си. Плановете ми за вечерта включваха хубава евтина вечеря в Мексико, след което смятах да продължа. Джейми, разбира се, не се появи. Прекосих границата сам и след бариерата рязко свих, за да избегна улицата с амбулантните търговци, и веднага се отправих към една мърлява постройка, за да се облекча, но някакъв ненормален мексикански пазач в униформа реши, че това е голямо посегателство, и нещо ми каза, а когато му отвърнах, че не разбирам („No se“), той каза:
— No sabes Police? — имаше наглостта да ме заплашва с полиция за това, че пикаех на келявата му земя.
След това забелязах, че съм опикал местенцето, където нощем той навярно си палеше малък огън, тъй като наблизо бяха струпани дървени въглища, и наистина съжалих, така че кротко тръгнах с раницата на гърба нагоре по калната улица, а той ме изпрати с тъжен поглед.
Стигнах до едно възвишение и видях голямо тинесто мочурище, което изпускаше зловония и беше покрито с гьолчета и ужасни пътечки, по които в здрачевината се движеха жени и магарета; беден стар китаец привлече вниманието ми и спряхме да побъбрим, но когато му казах, че смятам да пренощувам в мочурището (наистина си бях набелязал едно местенце оттатък него, в подножието на възвишенията), върху лицето му се изписа страх и тъй като беше глухоням, ми обясни със знаци, че ще ми задигнат багажа и ще ме убият, ако се опитам да го направя, и аз неочаквано осъзнах, че това е истина. Вече не бях в Америка. Бях прекосил границата и навлязъл в друг свят — един бездомник в чужди води. Къде ще намеря тихата дъбрава, в която да медитирам и да остана завинаги? След като възрастният мъж се опита да ми разкаже със знаци историята си, аз си тръгнах, като му помахах и се усмихнах; прекосих низината, минах по тясно дървено мостче над жълта река и стигнах до бедните кирпичени постройки на Мексикали; тук мексиканското веселие ме очарова за пореден път, в тенекиена купа хапнах вкусна супа гарбанзо с парченца кабеза (глава) и суров себола (лук) — на границата бях сменил четвърт долар за три банкноти песос и цяла купчина огромни пенита. Докато се хранех пред павилиона, изучавах малката кална уличка — хората, мършавите бездомни кучета, кръчмите, проститутките, музиката, мъжете, мотаещи се из ужасната навалица, незабравимия салон на красотата (Salon de Belleza); който се виждаше от другата страна — в него имаше само няколко обикновени стола и просто огледало върху голата стена, пред което замечтано се оглеждаше малка седемнадесетгодишна красавица с коса на ролки, до нея стоеше стар гипсов бюст с перука, а отзад се беше изправил едър мъж с мустаци, облечен в скандинавски скиорски пуловер, който си човъркаше зъбите с клечка, на съседния стол малко момченце ядеше банан, а на тротоара отпред, като пред кино, се беше събрала групичка деца и аз си помислих: „О, това е цяло Мексико, събрано в съботния следобед! Благодаря ти, о, Господи, че ми върна вкуса към живота, към вечно възвръщащите се форми на бликащата изобилие твоя утроба.“ Сълзите ми не бяха напразни. Някога те щяха да свършат.