— Това е третият нож за този месец, който копелетата ми задигат — каза той.
На сутринта с Боудри (така се казваше шофьорът) се върнахме при камиона с мътни погледи и махмурлук, но той въобще не губи време, а веднага потеглихме към Юма, без да минаваме отново през Ел Сентро, а по отличната, слабо натоварена магистрала 98, простряла се в права посока стотици мили напред, след като вдигнахме сто и двадесет километра в час още при Грей Уелс. Явно скоро щяхме да стигнем Тъксан. Бяхме хапнали леко, преди да влезем в Юма, и сега той каза, че с удоволствие би изял една хубава пържола.
— Проблемът на тези крайпътни местенца за хапване е, че нямат достатъчно големи пържоли, които да ми стигнат.
— Ами просто спри камиона пред някой от тъксанските супермаркети край магистралата, аз ще купя парче месо, дебело поне пет сантиметра, после ще спрем в пустинята, ще запаля огън и ще ти приготвя най-страхотната пържола, която някога си ял.
Той не ми повярва, но аз го направих. Спря камиона след самите светлини на Тъксан в огненочервения залез, обагрил пустинята, аз запалих огън с клонки от мескит, после добавих по-големи клони, а когато вече се стъмни, сложих и няколко пъна; щом жаравата беше готова, се опитах да изпека месото над нея, набодено на шиш, но той изгоря и аз просто изпържих огромните пържоли в собствената им мазнина в чудесния си нов тиган-капак, след това му подадох неговата с ножа си, а той я подхвана и каза:
— Хм, оо, това е най-добрата пържола, която някога съм ял.
Бях купил и мляко и, седнали в пясъците, двамата си устроихме едно велико и богато на протеини угощение, докато колите по магистралата профучаваха край малкия ни огън.
— Къде си се научил да правиш всички тези забавни нещица? — засмя се той. — Нали разбираш, казвам „забавни“, но в тях има нещо дяволски велико. Ето, аз се претрепвам да превозвам тая сонда напред-назад по пътищата от Охайо до Ел Ей и правя повече пари, отколкото някога си имал през скитническия си живот, но ти си този, който получава удоволствие от живота, и не само това, но го правиш, без да работиш или да имаш много пари. Тогава кой е по-умният, аз или ти?
Имал хубава къща в Охайо, жена, дъщеря, коледна елха, две коли, гараж, морава и косачка за нея, но не получаваше никакво удоволствие от всички тези неща, защото не беше наистина свободен. Това беше тъжната истина. Което не означаваше, че съм по-добър човек от него, все пак беше симпатяга и ми харесваше, а и аз му харесвах, и той каза:
— Ами знаеш ли, сигурно ще те откарам чак до Охайо.
— О, страхотно! Това означава почти у дома! Отивам малко по на юг оттам, в Северна Каролина.
— Първоначално се колебаех заради застрахователите от „Маркел“, ако те хванат, че се возиш с мен, ще си загубя работата.
— О, по дяволите… това често ли се случва?
— Да, но ще ти кажа нещо, след тази пържола, дето ми приготви, въпреки че си платих за нея, но ти я изпече и ето сега изтъркваш и приборите си в пясъка, нека просто си заврат работата в задниците, защо ти сега си ми приятел, а аз имам право да возя един приятел.
— Добре, а аз ще се моля да не ни спрат никакви застрахователи.
— Имаме късмет, че днес е събота, и ако настъпя камиона, ще бъдем в Спрингфийлд, Охайо, някъде около призори във вторник, така че почти ще уцелим почивните им дни.
И как само го настъпи! От аризонската пустиня профучахме нагоре към Ню Мексико, прекосихме Лае Крусез в посока към Аламоргордо, където беше взривена първата атомна бомба и където, докато пътувахме, имах странна визия — в облаците над планините като отпечатани върху небето прочетох думите: „Това е невъзможността за съществуването на нещо“ (странно място за това истинно видение), после, без да отслабваме темпото, продължихме през великолепната индианска област Атаскадеро, разположена в хълмистите части на Ню Мексико и изпъстрена с красиви зелени долини, борове и вълнисти ливади като тези в Ню Ингланд, след това се спуснахме надолу към Оклахома (когато призори напуснахме Боуи, Аризона, малко подремнахме — той в камиона, а аз в спалния чувал върху студената червеникава пръст, над мен звездите безмълвно сияеха, а тишината се нарушаваше единствено от далечния вой на койот), за нула време вече прекосявахме Арканзас и го изядохме за един следобед, после следваха Мисури, Сейнт Люис и през нощта в понеделник, след като изпраскахме Илинойс и Индиана, навлязохме в старото снежно Охайо, цялото изпъстрено с онези мили коледни светлинки по прозорците на фермите, които зарадваха сърцето ми. „Ехей, помислих си аз, да изминем целия този път от горещите обятия на мексиканските сеньорити до коледните снегове на Охайо само в един безумен пробег.“ Върху таблото на камиона имаше радио и то през цялото време гърмеше. Не говорехме много, от време на време той ми разказваше, крещейки, някой анекдот и имаше толкова силен глас, че всеки път ме караше да подскачам върху седалката, и така ми проглуши лявото ухо, че то ме заболя. Беше страхотен. По пътя си направихме и няколко хубави угощения в разни любими негови крайпътни заведения, едно от които беше в Оклахома, където хапнахме печено свинско с картофи, каквито може да приготвя само майка ми, ядяхме постоянно, той беше вечно гладен, а всъщност и аз, зимата беше настъпила, наоколо витаеше духът на Коледа и храната беше добра.