В Индипенданс, Мисури, спахме за пръв и последен път в легла, в един хотел, където платихме почти по пет долара на човек, което си беше жив обир, но той имаше нужда от сън, а аз не можех да го чакам в ледения камион. На другия ден беше понеделник и когато се събудих сутринта, погледнах навън и видях хиляди енергични млади мъже, облечени в официални костюми, запътили се на работа към разни застрахователните кантори, изпълнени с надеждата един ден да станат велики харитрумановци. Призори във вторник той ме остави в скования от студ център на Спрингфийлд, Охайо, и се сбогувахме с лека тъга.
Влязох в едно ресторантче, пих чай, пресметнах колко пари са ми останали, наех си стая в хотел и спах дълго и непробудно. Купих си билет за автобуса до Роки Маунт, тъй като беше невъзможно да се пътува на стоп из зимните планински райони на Блу Ридж между Охайо и Северна Каролина. Но бях нетърпелив и реших да продължа на стоп, затова помолих шофьора да спре в предградията и се върнах пеша до спирката, за да си осребря парите за билета. Не успях. В резултат на откачените ми настроения трябваше да чакам още осем часа до следващия обиколен автобус до Чарлстън, Западна Вирджиния. Излязох от града и започнах да стопирам за удоволствие, като смятах да хвана автобуса в някое от следващите селища, но от висенето по мрачните междуградски пътища в ледения полумрак краката и ръцете ми измръзнаха. Успях да хвана превоз до никакво градче и докато пристигна автобусът, се мотах около малкия пощенски клон, който служеше и за автобусна спирка. Рейсът беше претъпкан, цяла нощ се тътри из планините и призори с мъка се изкачи до обградения от великолепни заснежени гори Блу Ридж, после започна да се спуска към Маунт Еъри, цял ден се влачи, тръгва и спира, тръгва и спира, така че едва след цяла вечност успях да се прехвърля в Рейли на някакъв местен автобус и да дам указания на шофьора да ме свали на разклона преди Роки Маунт, откъдето щяха да ми останат само три мили по един второстепенен път сред борови гори до къщата на майка ми в Биг Ийсънбърг Уудс.
Той ме свали на кръстопътя около осем часа вечерта, тръгнах пеша по скования от лед и осветен от лунната светлина тих каролински път и наблюдавах как един реактивен самолет прокарва диря през бялото лице на луната и го разполовява. Беше прекрасно да се върнеш на Изток за снежните коледни празници с всички онези неочаквано появяващи се светлинки по прозорците на фермите, безмълвните гори, голата и мрачна планинска земя и железопътните релси, които се губеха в сиво-сините гори към моите мечти.
В девет часа вече прекосявах с раницата на гърба двора на родната си къща, майка ми миеше чинии в бялата, облицована с плочки кухненска мивка и ме чакаше с натъжени очи (бях закъснял), беше притеснена както никога досега и навярно си мислеше: „Бедният Реймонд, защо трябва винаги да пътува на автостоп и да ме кара да се поболявам от притеснение, защо не е като другите?“ А аз си спомних за Джефи, докато стоях в студения двор и я наблюдавах. „Защо толкова ненавижда белите, облепени с фаянс мивки и «кухненските машинарии», както ги нарича). Хората могат да имат добри сърца независимо от това дали живеят като бродяги на Дхарма или не. Състраданието е сърцевината на будизма.“ Зад къщата имаше голяма борова гора, където смятах да прекарам цялата зима и пролетта, медитирайки под дърветата и търсейки сам истината за нещата. Бях много щастлив. Заобиколих къщата и погледнах през прозореца коледното дърво. Стотина метра по-надолу по пътя двата местни магазина образуваха светло, топло островче в иначе суровата планинска пустош. Отидох до кучешката колибка и намерих стария Боб да трепери и скимти в студа. Зарадва се, като ме видя. Отвързах го и той започна да подскача около мен, влязохме заедно вътре, прегърнах майка си и сестра си в топлата кухня, от всекидневната дойде зет ми и ме поздрави, появи се и малкият ми племенник Лу — бях си отново у дома.