„Да, помислих си, прескъпо ни излизат простосмъртните ни развлечения…“
Тази седмица бях сам вкъщи, майка ми трябваше да замине за Ню Йорк за някакво погребение, а другите работеха. Всеки следобед отивах с кучетата в боровата гора, четях, учех и медитирах под приятно греещото от юг зимно слънце, а привечер се прибирах и приготвях вечеря за всички. Направих си също баскетболен кош и при залез-слънце играех баскетбол. Нощем, след като другите си легнеха, се връщах в гората независимо дали небето беше обсипано със звезди или трябваше да се крия под пончото от дъжда. Гората ме приемаше добре. Забавлявах се, като пишех, кратки стихчета тип Емили Дикинсън, като например: „Огън запали, негодник прогони, няма разлика, нали?“, или „Земята щом поеме диненото семе, ражда ново племе, пребогато пак на семе.“
„Нека има вечер щастие и наслади“, молех се нощем в гората. Измислях все по-нови и по-добри молитви. Както и още стихове. Например, когато заваля снегът, написах: „Не чест е мигът, когато снегът обсебва ни в бяло божествено цяло“, друг път съчиних: „Четири неизбежни неща: 1. Мухлясали книги. 2. Безинтересно естество. 3. Скучно съществуване. 4. Безсмислена нирвана. Това купуваш, о, човече.“ А един скучен следобед, когато нито будизмът, нито поезията, нито виното, нито самотата или баскетболът можеха да помогнат на ленивия ми, но целеустремен дух, написах: „Житейска мъгла! Ех, самота — пълна тъга!“ Една неделна утрин, докато истерични свещеници виеха по каролинското радио, аз наблюдавах патиците в разкаляната нива отвъд пътя и написах: „Нека бъдат благословени всички кратковременни червеи във вечността и патиците, които ги ядат… това е твоята неделна проповед.“ Веднъж в съня си чух думите: „Болката е стенание на наложница.“ А Шекспир би казал: „О, моя вяра, потънала в един смразяващ звук.“ Веднъж след вечеря, докато пресичах студения, ветровит и потънал в тъмнина двор, неочаквано се почувствах ужасно потиснат, хвърлих се на земята и извиках:
— Умирам!
Бях усетил, че вече няма какво да правя в мразовитата самота на тази сурова и неприветлива земя, но веднага ефирното блаженство на просветлението погали клепачите ми и аз се стоплих. Осъзнах, че това е истината, която Роузи сега знаеше, която знаеха всички мъртви — баща ми, брат ми, починалите ми вуйчовци, братовчеди и лели, истината, която узнават само напусналите този свят и която се намира под дървото на Буда, както и под кръста на Христос. Повярвай, че светът е ефимерно цвете, и ще живееш. Аз го знаех! Знаех също, че съм най-лошият бродяга на света. Но диамантената светлина беше в очите ми.
Котаракът, старият чревоугодник, мяукаше пред хладилника. Нахраних го.
20
Скоро медитациите и заниманията ми започнаха да дават плодове. Началото бе поставено в една мразовита нощ в края на януари, когато в мъртвешката тишина на гората ми се стори, че чух думите: „Всичко е наред завинаги и за вечни времена.“ Нададох силно „Хуу“, беше един след полунощ и кучетата радостно скокнаха. Прииска ми се да изкрещя тези думи към звездите. Сключих ръце и започнах да се моля: „О, премъдър и чист дух на Пробуждането, всичко е наред завинаги и за вечни времена и аз ти благодаря безкрайно, амин.“ Какво ме интересуваха кулите на мрака, спермата, човешката плът и прахта, чувствах се свободен и затова бях свободен.
Внезапно ме облада желание да пиша на Уорън Къфлин, който изпъкна в съзнанието ми, и спомняйки си сдържаността и вечното му мълчание на фона на безсмислените крясъци на трима ни с Алва и Джефи, искаше ми се да му кажа: „Да, Къфлин, това е бляскава сегашност и ние я достигнахме, пренесохме Америка като сияйно одеяло в това ненамиращо се никъде по-светло Вече.“
През февруари времето започна да се затопля, ледът поотпусна земята, нощите в гората станаха по-меки, а спането ми на верандата по-приятно. Звездите в небето сякаш набъбваха от влага. Аз дремех под тях, седнал с кръстосани крака край дървото си, и в полузаспалия ми мозък се прокрадваше: „Моав? Кой е Моав?“, след което се събуждах, стиснал в ръка репей с козинка от някое куче. И така, буден, през ума ми преминаваха мисли като: „Всички те са различни проявления на едно и също нещо — сънливостта ми, репеят, Моав, всички те са един ефимерен сън. Всички те принадлежат към една и съща празнота, велики Боже!“ След това, за да се упражнявам, си повтарях следните думи: „Аз съм празнотата, нито аз съм различен от нея, нито тя от мен; всъщност празнотата — това съм аз.“ Ако видех локва, в която светеше звезда, плюех вътре, звездата изчезваше и аз се питах: „Тази звезда реална ли е?“