Бях наясно, че след тези среднощни медитации ме очакваше хубав огън, любезно осигурен ми от моя зет, на когото беше започнало да му писва от безделието ми. Веднъж му казах някакъв стих за това как човек израства чрез страданието, и той ми отвърна:
— Ако е така, аз вече трябва да съм висок колкото тази къща.
Когато отивах в близкия магазин, за да купя хляб и мляко, възрастните мъже, насядали сред бамбукови пръчки и бурета с меласа, ме подпитваха:
— Какво правиш в гората?
— О, просто ходя там, за да се уча.
— Не си ли малко старичък за колежанин?
— Ами ходя от време на време там и просто спя.
Аз ги виждах как по цял ден скитат из полето, чудейки се какво да правят, за да могат съпругите им да мислят, че са много заети трудолюбиви мъже, но този номер не ми минаваше. Знаех, че тайно искат да отидат да спят в гората или просто да седят там, без да вършат нищо, както правех аз, без да се срамувам. Не ме притесняваха. Как можех да им кажа, че познанието ми се състои в това, че субстанцията на моето тяло, както и на техните, а и на всички онези, които вече почиват в наквасената от нощния дъжд земя, е простата индивидуална субстанция, която е в състояние на вечно спокойствие и блаженство? А това дали щяха да повярват или не, нямаше никакво значение. Една нощ седях покрит с пончото под истински порой и съчиних малка песничка, която вървеше в такт с барабаненето на капките върху гумената ми качулка: „Дъждовните капки са екстаз, нито те различни са от него, нито той различен е от тях, да, екстазът е дъждовна капка, изливай се, о, облако!“ Какво ме интересуваше онова, което казваха за ексцентричността ми старците от магазина на кръстопътя, дето вечно дъвчеха тютюн и дялкаха бастуни, та нали всички щяхме един ден да се превърнем в прах. Веднъж дори малко се понапихме с един от тях, после обикаляхме с кола из околността, аз му разказах как седя и медитирам в гората, а той наистина ме разбра и каза, че би искал също да опита, ако намери време или ако събере достатъчно кураж, а в гласа му се усещаха нотки на завист и тъга. Всеки знае всичко.
21
Пролетта дойде след тежки дъждове, които измиха всичко, кафяви локви покриха просмуканата от влага повехнала земя. Силни топли ветрове носеха снежнобели облаци из сухия слънчев въздух. Златни дни, топли нощи с великолепна луна и неизменният окуражителен кряк, който надигаше всяка вечер около единадесет часа някаква жаба от „Буда-поточето“, което течеше през малката, покрита със суха трева полянка сред боровете, край която под две вплетени едно в друго дървета близнаци си бях устроил новото сламено леговище. Един ден тук дойде с мен племенникът ми, малкият Лу. Както седях под дървото, аз взех някакъв предмет от земята и безмълвно го вдигнах, а той се обърна към мен и попита:
— Какво е това?
— Това — казах аз и тананикайки си „та-та-та“, прокарах хоризонтално длан във въздуха, след това повторих: — Това… То е това.
И чак когато му казах, че е шишарка, той си изгради от думата „шишарка“ представа за това, какъв е предметът, както се казва в една сутра: „Празнотата е разграничаване.“
— Главата ми отскочи — каза той, — умът ми се извъртя и очите ми заприличаха на краставици, в косата ми имаше сплъстен кичур и той облиза брадичката ми.
После добави:
— Защо да не си измисля стихотворение?
Искаше да ознаменува момента.
— Добре, но го направи веднага, без да се замисляш.
— Става… „Боровете се привеждат, вятърът се опитва да прошепне нещо, птичките чуруликат пи-пи-пи, а ястребите се спускат фиууу…“ О, ние сме в опасност.
— Защо?
— Ястребите се спускат!
— И после какво?
— Фиуу! Фиуу! — Нищо.
Мълчаливо пуфках с лулата си, а в сърцето ми царяха мир и спокойствие.
Нарекох новото си местенце „Дъбравата на дърветата близнаци“ заради двата увили се един в друг бели смърча, край чиито дънери посядах и които нощем светеха и отдалеч ми показваха посоката, при все че белият Боб вървеше пред мен и ме водеше по тъмната пътека. Една нощ, вървейки през гората, изгубих броеницата, която ми подари Джефи, но на другия ден я намерих на самата пътека и заключих: „Дхарма не може да бъде изгубена, нищо не може да бъде изгубено по утъпканата пътека.“
Сега се случваше в ранните пролетни утрини да забравя Пътеката на будизма и заобиколен от веселите кучета, просто да бъда щастлив; оглеждах се да видя малките, още незаякнали птиченца; кучетата се прозяваха и сякаш поглъщаха моята Дхарма; тревата се поклащаше, кокошките кудкудякаха. През пролетните нощи се упражнявах в Дхайана под забулената в облаци луна. Виждах истината: „Ето, това е то. Светът такъв, какъвто е, е Раят, а аз го търся отвъд това, което е тук, единствено този беден, жалък свят е Раят. О, ако можех да проумея, ако можех да забравя себе си и посветя медитациите си на освобождаването, пробуждането и блаженството на всички живи създания по света, бих осъзнал, че това, което е, е екстаз.“