През дългите следобеди просто седях върху сламата, докато се уморявах да „не мисля нищо“, после заспивах и ме навестяваха кратки сънища като онази странна история, която ми се присъни веднъж, че съм в някакъв призрачносив таван, издърпвам горе куфари със сиво месо, които майка ми подава, и кисело мърморя: „Повече няма да сляза долу!“ (за да нямам вземане-даване със света). Чувствах, че съм празно създание, призовано да се наслади на екстаза на безкрайното истинно същество.
Дните течаха, а аз се разкарвах по гащеризон, не се решех, рядко се бръснех, общувах само с кучетата и котките — отново изживявах щастливите дни на детството. Междувременно изпратих молба и бях назначен като съгледвач по пожарите към Щатската горска служба за върха Самота във Високите Каскади, щата Вашингтон. Така че възнамерявах през месец март да тръгна към бараката на Джефи, за да бъда близо до щата Вашингтон, когато наближи лятото.
В неделните следобеди роднините ми искаха да изляза с тях с колата, но аз предпочитах да остана сам вкъщи, а те побесняваха и започваха да се питат: „Какво, по дяволите, става с него?“, и аз ги чувах как обсъждат в кухнята безполезността на моя „будизъм“, после се качваха в колата и заминаваха, а аз влизах в кухнята и си пеех „Масите са празни, всички са си тръгнали“ по музиката на „Ти научаваш блуса“ на Франк Синатра. Беше толкова налудничаво, но се чувствах щастлив. Следобеда отивах с кучетата в гората, сядах върху сламата, протягах ръце с обърнати нагоре длани и поемах върху тях обилните, жарещи слънчеви лъчи. „Нирваната е движеща се лапа“ — казвах, щом отворех очите си след медитацията, тъй като първото нещо, което виждах, беше потръпващата в тревата лапа на спящия Боб. После се връщах вкъщи по ясната, чиста и добре утъпкана пътека и чаках нощта, когато отново щях да видя безбройните Буди, криещи се в лунния въздух.
Спокойствието ми накрая беше нарушено от един странен спор със зет ми; той започна да негодува за това, че отвързвам Боб и го водя с мен в гората.
— Прекалено много пари съм вложил в това куче, за да се разхожда на свобода.
— Как би се чувствал, ако по цял ден си завързан за верига и лаеш като него? — попитах аз.
— Не ме интересува — отвърна той.
— И мен — каза сестра ми.
Толкова побеснях, че отидох в гората — беше неделя следобед — и реших да седя там без храна до полунощ, след това да се прибера, да си стегна багажа и да си тръгна. След няколко часа майка ми ме извика от задната веранда за вечеря, не отидох; накрая малкият Лу дойде при дървото и ме помоли да се прибера.
В поточето имаше жаби, които крякаха в най-невероятни часове на денонощието и сякаш умишлено прекъсваха медитацията ми — веднъж по пладне една от тях изкряка три пъти и повече не се обади, сякаш ми тълкуваше Тройното колело. Сега тя изкряка веднъж. Почувствах, че това е сигнал, означаващ Първото колело на състраданието, и тръгнах обратно, решен да преглътна всичко, дори и мъката си за кучето. Колко тъжна и безполезна илюзия. През нощта се върнах в гората и премятайки зърната на броеницата, си шепнех странни молитви като тази: „Гордостта ми е наранена, това е празнотата; аз имам работа с Дхарма, това е празнотата; горд съм с любовта си към животните, това е празнотата; представата ми за оковите, това е празнотата; мъката на Ананда, дори това е празнотата“ Навярно ако някой стар дзен-учител беше тук, щеше да отиде и да срита кучето на веригата, за да разбуди изневиделица всички. Болката ми беше в това, че трябваше да се откажа от представата си за хората и кучетата, а и за самия себе си. Дълбоко вътре бях наранен от тъжния опит да отрека това, което е. Във всеки случай това беше една мила малка драма в неделния следобед: „Реймънд не иска кучето да е завързано.“ Но през нощта под дървото неочаквано ме осени удивителна идея: „Всичко съществуващо е лишено от съдържание и е плод на мисълта! Нещата са празни във времето и пространството.“ Обмислих го и на следващия ден, силно ентусиазиран, реших, че е дошло времето да обясня всичко на семейството си.
— Но чуйте! Не! Вижте! Толкова е просто! Нека ви го кажа кратко и ясно. Всички неща са празни, нали?