— К’во искаш да кажеш с това „празни“, аз не държа ли този портокал в ръката си?
— Ръката ти е празна, всичко е празно, нещата се появяват, но за да изчезнат, всичко създадено трябва да бъде разрушено и то трябва да бъде разрушено просто защото е било създадено!
И това не свърши работа.
— Ти и твоят Буда, защо не си останеш при религията, с която си роден? — казаха майка ми и сестра ми.
— Всичко е изчезнало, вече е изчезнало — появило се е и е изчезнало — крещях аз. — А нещата са празни — продължих, като крачех нервно из стаята, — защото се явяват, нали, нали ги виждате, но са изградени от атоми, които не може да бъдат измерени, претеглени или хванати с ръка, дори и най-тъпият учен вече знае това, а самите атоми са безброй, нещата са празни образувания от нещо, което създава илюзията за пространственост, те не са нито големи, нито малки, нито близки, нито далечни, не са истински или фалшиви, а чисто и просто фантоми.
— Фантоми! — извика смаян малкият Лу. Той действително беше съгласен с мен, но се изплаши от твърдението ми за „фантомите“.
— Виж — каза зет ми, — отговори ми на този въпрос: ако нещата са празни, как бих могъл да усетя вкуса на този портокал и да го изям.
— Твоят разум създава портокала, като го вижда, чува, усеща на допир, аромат и вкус и мисли за него, но без този разум това, което наричаш портокал, не ще може да бъде видяно, чуто, подушено, опитано или дори мислено отбелязано, в действителност съществуването на този портокал зависи от твоя разум! Не разбираш ли това? Сам по себе си той е нищо, той е чист мисловен продукт, който може да бъде видян единствено от разума ти. С други думи, той е лишен от съдържание и е плод на мисълта ти.
— Е, дори и да е така, за мен това няма значение.
Все още ентусиазиран, аз се върнах през нощта в гората и се замислих: „Какво означава това — ето аз съм в тази безкрайна вселена и мисля, че съм човек, седнал върху Земята под звездите, а всъщност съм празен и мисловен в празнотата и мисловността, обхващаща всичко? Това означава единствено, че съм празен и мисловен, или по-скоро, че чрез своя разум знам, че съм празен и че между мен и всички останали неща няма никаква разлика. С други думи, това означава, че съм станал идентичен с всичко останало. Станал съм Буда.“ Наистина го чувствах, вярвах го и с радост си мислех какво ще кажа на Джефи, връщайки се сега в Калифорния. „Поне той ще ме изслуша“, мислех си обиден. Изпитвах велико съчувствие към дърветата, защото бяхме едно и също нещо; потупах кучетата, които никога не спореха с мен. Всички кучета обичат Бог. Те са по-мъдри от господарите си. Казах им го, те ме изслушаха с наострени уши и облизаха лицето ми. Така или иначе, бяха спокойни, докато бях с тях. Ако тази година не бях нищо друго, то поне бях кучешкият св. Реймънд.
Понякога просто седях в гората и се взирах в същността на нещата, опитвайки се да разгадая тайната на съществуването. Вглеждах се в свещените, дълги и извити жълтеникави плевели, изправили се пред направената ми от трева непорочна Татагата-постеля, които сочеха във всички посоки и тихо шумоляха, докато вятърът тактуваше: „Та, Та, Та“ — бъбриви групички, край които гордо се перчеше по някой самотен екземпляр, сред тях имаше и болни, и прекършени, както и полумъртви стръкове, и цялата тази разбъркана жива жълта маса неочаквано зазвъняваше на вятъра като хиляди звънчета и превъзбудено се раздвижваше, а аз си мислех: „Това е то.“
— Хоп, хоп, хоп — подвиквах им аз и те свеждаха по посоката на вятъра умните си главици, измамно сочейки с трептенията си някаква закодирана в цветовете им неясна идея, родена от въображението на земната влага, която беше определила собствената им карма… В това имаше някаква тайнственост. Заспах и сънувах думите: „С това изучаването на Земята свърши“, видях как майка ми тържествено клати главата със затворени очи. Какво ме интересуваха досадни болки и неправди на този свят, човешкият живот е едно безсмислено губене на време, цялата вселена е една пуста звездна паст. „Аз съм бхикшу Пречистия плъх!“, ми се присъни.
Какво ме интересуваше неистовият писък на жалкото себелюбие, което шества навсякъде? Аз съществувах в откъснатостта, отдалечеността, отделеността, отнесеността, затвореността, нищо-неслучващостта, в разчленеността нирвана! „Прахта на моите мисли образува сфера в тази извечна самота“, помислих си и се усмихнах, защото вече виждах навсякъде и във всичко бялата светлина.
В нощта, когато започнах да се упражнявам в така нареченото „самапати“, което на санскрит означава „трансцендентално просветление“, топлият вятър караше боровете прочувствено да шептят. Умът ми беше леко задрямал, но физически се чувствах напълно буден, седнал изправен под дървото, когато неочаквано видях цветя — необятна розова вселена с оттенъци на червено в тихо шумолящата гора (постигането на нирвана е като локализиране на тишината), и получих визия на древния Дипанкара Буда, който е известен с това, че никога не е казал нищо, той ми се яви като огромна снежна пирамида с черни рунтави вежди като на Джон Л. Люис и страшен поглед, в някаква древна снежна земя като Албан („Ново поприще!“, крещеше негърката проповедничка), всичко това накара косата ми да настръхне. Спомням си странния, тайнствен вик, който накрая се изтръгна от мен, каквото и да означава той: „Съцвет“. То, видението, беше лишено от каквото и да било усещане за собствена личност, беше чиста его-лишеност — безумна, безплътна активност, освободена от неверни положения… освободена от усилия и грешки. „Всичко е наред, помислих си. Формата е празнота и празнотата е форма, и ние сме тук завинаги под една или друга форма, което е празнота. Това, което мъртвите са сътворили, е пребогатото безмълвие на Чистата Разумна Земя.“