Прииска ми се да извикам над горите и покривите на Северна Каролина, за да известя преславната и проста истина. После си казах: „Раницата ми е готова, вече е пролет, ще тръгна към сухата земя на Югозапада, към обширната пустинна земя на Тексас и Чихуахуа и веселите мексикански нощни улици, от чиито врати се дочува музика, и има момичета, вино, трева и щури шапки, вива! Какво ми остава? Подобно на мравките, които нямат друга работа освен по цял ден да се трудят, на мен не ми остава нищо друго освен да правя това, което искам, да бъда добър, въпреки всичко да остана неповлиян от човешките мнения и да се моля за светлината.“ И така, седнал под моето Буда-дърво, в тази „съцветна“ вселена от розови, червени и кремави цветя, сред рояк тайнствени, трансцендентални птици, възнаграждаващи будния ми разум със странни, мили звуци (непонятна глъчка), в загадъчното древно ефирно ухание на моето Буда-блаженство, аз усетих, че животът ми е просторна и блестяща празна страница и мога да правя всичко, което си искам.
На другия ден се случи нещо странно и онагледи истинската сила, която бях придобил от тези тайнствени визии. От пет дена майка ми кашляше, носът й течеше и сега гърлото започна да я боли толкова много, че кашлицата й беше болезнена и звучеше опасно. Реших да изпадна в дълбок транс, да я хипнотизирам и не забравяйки, че „Всичко е празно и осъзнато“, да разбера причината на болестта й и да я излекувам. Мигновено пред затворените ми очи се появи образът на бутилка от коняк, която видях, че е лекарство за разтривка „Хийт“, веднага след това кадърът се смени като на филм и се появи далечният образ на кръгли бели цветчета с малки венчелистчета. Веднага станах, беше полунощ и се чуваше как майка ми кашля в леглото, взех няколкото саксии с кичесто лютиче, които сестра ми беше поставила из къщата, и ги изнесох навън. После взех от шкафчето с лекарствата шишенце „Хийт“ и казах на майка ми да си разтрие с него гърба. На другия ден кашлицата й беше преминала. По-късно, след като бях вече тръгнал на стоп на запад, една позната на семейството медицинска сестра чула историята и казала:
— Да, звучи като алергия към цветя.
По време на тази визия и на действията ми след нея аз знаех абсолютно ясно, че хората се разболяват, като използват физическите възможности да се самонаказват поради това, че тяхната божествена, Буда, Аллах или както и да се нарича там природа, се саморегулира и всичко заработва автоматично по този начин. Това беше моето първо и последно „чудо“, защото се страхувах да не се задълбоча прекалено много и да изпадна в плен на суетата. Страхувах се малко и от отговорността, която носеше.
Всички в семейството ми разбраха за това, което се случи, но изглежда не повярваха много, всъщност не повярвах много и аз. И така трябваше да бъде. Сега бях много богат, бях преизпълнен с чрезмерна самапати-благодат, благодарение на смирената си карма и може би на това, че бях съжалил кучето и простил на хората. Но вече знаех, че съм блажен наследник и че най-тежкият и последен грях е добродетелността. И така, трябваше просто да се затворя, да хвана пътя и да отида да видя Джефи. „Не позволявай на тъгата да те направи зъл“, пее Франк Синатра. През последната ми нощ в гората, в навечерието на отпътуването ми на стоп, чух думите „сияйно тяло“, отнасящи се за това, че нещата не трябва да бъдат създавани, за да изчезнат, а да бъдат съзнавани в абсолютно чистите им истинни или сияйни тела. Разбрах, че нищо не трябва да бъде правено, защото нищо никога не се случва и няма да се случи, а всички неща са лишена от съдържание светлина. И така, обогатен, аз сложих раницата на гръб, целунах майка си за довиждане и тръгнах. Тя беше платила пет долара, за да сложат на старите ми обувки съвсем нови дебели гумени подметки с налчета, и сега бях напълно екипиран за лятната си работа в планините. Старият ни приятел от магазина Бъди Том, един голям образ, ме откара с колата си до шосе 64, където се сбогувахме и започнах да стопирам — очакваха ме три хиляди мили обратно до Калифорния. Щях да си бъда отново вкъщи чак за следващата Коледа.