— Ста’а, момче, ще хапна с теб и ще продължим.
Беше пиян и караше много бързо.
— Ами аз трябва да отида до тоалетната — казах, провлачвайки думите. Беше ми писнало, така че реших: „Да върви по дяволите стопирането. Имам достатъчно пари, за да стигна с автобус до Ел Пасо, а оттам ще хвана някой влак по Саутърн Пасифик и ще се чувствам десет пъти по-безопасно.“ Освен това решението ми се подсилваше и от желанието час по-скоро да стигна в Тексас, в сухия Югозапад, с ясното синьо небе и безкрайната пустинна земя, където можеш да спиш, без да те закачат ченгетата. Копнеех да се измъкна от Юга, от оковите на Джорджия.
Автобусът пристигна в четири и в полунощ бяхме в Бирмингам, Алабама, там седнах да чакам следващия на една пейка и се опитах да поспя, сложил глава върху раницата, но постоянно се събуждах и виждах мотаещите се наоколо бледи призраци, населяващи американските автобусни спирки — всъщност това беше само една жена, която се носеше леко като тънка струя дим, и аз бях напълно сигурен, че тя не съществува в действителност. На лицето й се четеше призрачна увереност в това, което вършеше… На моето също. Скоро след Бирмингам дойде Луизиана, после източнотексаските нефтени находища, Далас, след което ме очакваше един дълъг ден в претъпкан с военнослужещи автобус, прекосяващ безкрайната тексаска пустиня, и в полунощ пристигнахме в Ел Пасо, но вече бях толкова уморен, че имах желание единствено да спя. Но не отидох в хотел, вече трябваше да внимавам с парите, затова просто метнах раницата на гръб и тръгнах право към железопътния парк, за да разпъна чувала някъде край релсите. Именно тази нощ разбрах съня, който ме беше накарал да си купя раница.
Беше великолепна нощ и спах така, както не съм спал никога през живота си. Първо отидох до железопътния парк, тръгнах внимателно през него покрай наредените вагони и стигнах до западния му край, но продължих да вървя, защото неочаквано пред мен в тъмнината се разкри обширна пустееща земя. Виждаха се скали и в звездната светлина смътно се различаваха огромни площи, покрити със сухи храсти. „Защо да се мотая край мостовете и релсите, помислих си, когато трябва само да напрегна малко мускулите на краката си и ще съм в безопасност, извън обсега на куките и скитниците.“ Продължих да вървя край линията още няколко мили и скоро бях сред открита пустинна планинска местност. С дебелите си обувки крачех леко през траверсите и чакъла. Вече беше около един след полунощ, копнеех за сън след дългия пробег от Каролина. Накрая си харесах някакви възвишения отляво на релсите и тръгнах към тях през дълга долина, в която отчетливо се виждаха множество светлинки, сякаш там имаше каторга или затвор. „Стой настрана от това място, синко“, помислих си. Тръгнах нагоре по едно сухо дере, пясъкът и скалите се белееха на лунната светлина. Изкачвах се все по-нагоре и по-нагоре.
Неочаквано ме въодушеви мисълта, че съм напълно сам, в безопасност, и никой нямаше да ме буди през цялата нощ. Какво изумително откровение! Всичко, от което имах нужда, беше на гърба ми; преди да тръгна, бях налял на автобусната спирка прясна вода в полибденовата си бутилка. Изкачих се нагоре по дерето и когато се обърнах да погледна назад, пред мен се разкри цяло Мексико, виждаха се проблясващите пустинни пясъци на Чихуахуа, както и планините му под вече спусналата се ниско пълна, сияйна луна. Линията на Южния Пасифик вървеше успоредно на реката Рио Гранде от другата страна на Ел Пасо, така че от мястото, където се намирах на американска земя, виждах как реката разделя двете граници. Пясъкът в дерето беше мек като коприна. Разпънах върху него спалния чувал, свалих си обувките, пийнах малко вода, запалих лулата, кръстосах крака и се почувствах щастлив. Не се чуваше никакъв звук; в пустинята все още беше зима. Едва-едва се дочуваше мощният трясък на съединяващите се вагони в разпределителната станция, който смущаваше цяло Ел Пасо, но не и мен. Единствената ми компания беше тази луна над Чихуахуа, която се спускаше все по-ниско и по-ниско пред погледа ми, като постепенно изгубваше белотата си и ставаше жълта като масло, при все че когато легнах да спя, тя светеше ярко като лампа в лицето ми и аз трябваше да извия главата си настрани, за да заспя. Следвайки обичая си да наричам със собствени имена разни местенца, аз нарекох това място „Дерето на Апашите“.