23
На сутринта или трябваше веднага да хвана пътя, или никога нямаше да стигна до заветната къщурка в Калифорния. Бяха ми останали около осем долара налични пари. Отидох на магистралата и започнах да стопирам, надявайки се на бърз късмет. Качи ме един търговец.
— Триста и шестдесет дни в годината грее ярко слънце в Ел Пасо, а жена ми току-що купила машина за сушене на дрехи! — каза той.
Откара ме до Лас Крусис, Ню Мексико, прекосих пеша градчето, като следвах шосето, излязох на другия му край, но там видях великолепно голямо старо дърво и реших да сваля раницата и да си почина. „След като мечтата е към своя край, а вече съм почти в Калифорния, то нека поне почина малко под това дърво по обед“, както и направих, като легнах по гръб и дори малко подремнах, щастлив.
После станах, минах по железопътния мост и тогава ме видя един човек, и ме запита:
— Какво ще кажеш да ти плащам по два долара на час, за да ми помогнеш да прекарам едно пиано? — Имах нужда от парите и приех.
Оставихме раницата в гаража му и тръгнахме с малкото му камионче към една къща в покрайнините на Лас Крусис, на чиято веранда бъбреше групичка приятни граждани, а ние с него слязохме от камиона с ръчна количка и уплътнители, изкарахме пианото и разни други мебели, закарахме ги до новата къща на семейството, внесохме ги вътре и работата беше готова. Бяха минали два часа и той ми даде четири долара, после влязох в едно крайпътно ресторантче и хапнах царски, като се заситих за следобеда и за през нощта.
Веднага спря една кола, шофирана от едър тексасец със сомбреро и с бедно младо мексиканско семейство на задната седалка, момичето държеше пеленаче. Той ми предложи да ме откара за десет долара чак до Лос Анжелис.
— Ще ти дам всичките пари, които имам, а те са само четири долара — казах аз.
— Хайде, качвай се, дявол да го вземе.
Той говореше непрекъснато и кара цяла нощ, като прекоси Аризона и калифорнийската пустиня и в девет часа на другата сутрин ме остави в Лос Анжелис на един хвърлей разстояние от железопътния парк, като единствената злополука беше, че бедната дребничка мексиканка разсипа малко бебешка храна върху раницата ми, която беше на пода на колата, и аз сърдито я избърсах. Но бяха приятни хора. Всъщност, прекосявайки Аризона, аз им обясних някои неща от будизма, особено кармата и прераждането, и те изглеждаха доволни от чутото.
— Искаш да кажеш, че ще имаме шанс да се върнем и да опитаме отново? — попита бедният дребен мексиканец, който беше целият бинтован след някакъв побой в Хуарес предишната нощ.
— Така казват.
— Е, дявол да го вземе, когато се родя следващия път, се надявам да не съм този, който съм сега.
Но ако някой наистина имаше нужда от по-добър шанс, това беше едрият тексасец: през цялата нощ разказите му бяха само за това как е набил този и този за това и това и от думите му ставаше ясно, че е претрепал достатъчно хора, за да броди из тексаската земя цяла армия от опечалени, дирещи отмъщение призраци. Обаче беше ясно, че той е просто човек, който обича да послъгва, затова не повярвах и на половината от историите му и около полунощ спрях да го слушам. Сега, в девет часа сутринта, аз отидох до железопътния парк на Ел Ей, купих си евтини понички и кафе в един бар, като седнах на барплота и си побъбрих с бармана италианец, който искаше да знае какво правя с тази голяма раница, после отидох при линиите и седнах в тревата, наблюдавайки как подготвяха влаковете за тръгване.
Горд с това, че съм бил спирач, аз направих грешката да се мотая наоколо с раницата на гърба, като бъбрех със стрелочниците и разпитвах за следващия товарен влак, и тогава неочаквано пред мен се появи огромно младо ченге, в кобура на кръста му се поклащаше пистолет, а цялото беше издокарано като Уайът Ърп или като шерифа на Кучис, то ме изгледа със стоманен поглед през тъмните си очила и ми нареди да напусна района на гарата. После ме проследи с поглед, сложило ръце на хълбоците, докато стигнах до магистралата. Бесен, аз слязох надолу по шосето, прескочих железопътната ограда и известно време лежах в тревата. После седнах, захапах стрък трева и зачаках приведен. Скоро чух сигналната свирка, знаех кой влак е готов за тръгване, стигнах до него, прескачайки разни спрели вагони, метнах се тъкмо когато потегляше и напуснах гарата на Ел Ей легнал по гръб, със стръкче трева в устата, точно пред непримиримия поглед на моя полицай, който беше отново с ръце на хълбоците, макар и по друга причина. В действителност мислено се чешеше по главата.