Не исках да размествам нищо в къщата, докато той не се върнеше от работа, затова излязох, легнах под слънцето във високата зелена трева и цял следобед спах. Но изведнъж се сетих: „Бих могъл да приготвя хубава вечеря за Джефи“, затова слязох по хълма, спуснах се надолу по пътя до магазина и купих фасул от Ню Ингланд, осолено свинско и различни зеленчуци, после се върнах, запалих огън в печката на дърва и сварих голяма тенджера боб с меласа и лук. Бях изумен от начина, по който Джефи складираше храната си — просто върху една полица до печката: два лука, портокал, торбичка покълнало жито, консерви къри на прах, ориз, тайнствени парченца сушени китайски водорасли, бутилка сос от соя (за да приготвя мистериозните си китайски ястия). Солта и пиперът бяха внимателно увити в малки найлонови пакетчета и стегнати с ластик. Не съществуваше нищо на света, което той би похабил или изгубил. Сега аз вкарах в кухнята му най-великия и питателен фасул със свинско на света, но той може би нямаше да го хареса. Имаше също и голям комат от хубавия ръжен хляб на Кристин, а ролята на нож за хляба изпълняваше един забоден в масата кинжал.
Стъмни се и аз излязох да ги чакам навън, като оставих тенджерата с боба да се подгрява на огъня. Нацепих малко дърва и ги прибавих към купчината зад печката. Откъм Тихия океан започна да приижда мъгла, вятърът извиваше дърветата и те шумяха. От върха на хълма не се виждаше нищо друго освен дървета и пак дървета — огромно, бучащо море. Това беше Раят. Щом се застуди, влязох вътре, сложих, тананикайки си, още дърва в огъня и затворих прозорците. Това бяха просто махащи се плътни парчета пластмаса, хитро приспособени от Уайти Джоунс, братът на Кристин — пропускаха светлината, но през тях не се виждаше нищо навън, и спираха студения вятър. Скоро в уютната хижа стана топло. От време на време дочувах по някое „Хуу“ откъм бучащото море от потънали в мъгла дървета, Джефи се прибираше.
Излязох да го посрещна. Той крачеше тежко с наметнато върху гърба палто през високата трева към къщата, беше изморен от работа.
— Е, Смит, ето те и теб.
— Сварих ти хубав боб.
— Наистина ли? — беше страшно благодарен. — Знаеш ли какво облекчение е да се върнеш от работа и да не трябва тепърва да си приготвяш вечеря? Умирам от глад.
Веднага се нахвърли върху боба, хляба и кафето, което сварих в един тиган на печката — френски маниер на приготвяне, като кафето постоянно се разбърква с лъжица. Вечерята беше страхотна, след това запалихме лулите си и побъбрихме край бумтящата печка.
— Рей, ще изкараш едно страхотно лято на върха Самота. Ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за там.
— Ще изкарам една страхотна пролет тук, в тази къщурка.
— Дявол да го вземе, първото нещо, което ще направим през почивните дни, е да поканим две хубави момичета, мои нови познати, Сайки и Поли Уитмор, макар че почакай малко, ъъъ. Не мога да ги поканя и двете, влюбени са в мен и ще се ревнуват. И без това ще си правим големи купони всяка събота и неделя, ще започваме долу при Шон и ще завършваме тук. Утре не съм на работа и ще нацепим малко дърва за Шон. Това е всичко, което той иска от теб. При все че ако искаш да поработиш с нас в Сосалито следващата седмица, можеш да си докарваш по десет долара на ден.
— Хубаво… с тях може да се купи много свинско, боб и вино.
Той извади хубава, направена с бои рисунка, изобразяваща планина.
— Това е планината, която ще се изправя ден и нощ пред теб — Хозомийн. Сам я нарисувах преди две лета от върха Крейтър. През петдесет и втора отидох за първи път в областта на Скагит, пътувах на стоп от Фриско до Сиатъл и там, с набола брада и обръсната глава…
— Обръснал си си главата! Защо?
— За да приличам на бхикшу, нали знаеш какво се казва в сутрите.
— Но какво са си мислили хората, когато си стопирал из Америка с обръсната глава?
— Мислеха, че съм луд, но на всеки, който ме качеше, аз разказвах за Дхарма, момчето ми, и го оставях просветен.
— Трябваше и аз да направя нещо такова при сегашното ми пътуване… трябва да ти разкажа за моето дере в пустинната планина.
— Почакай малко, и така, те ме взеха на работа като съгледвач по пожарите в планината Крейтър, но тази година снегът беше толкова дълбок по високите части, че около месец си проправях път първо през клисурата на потока Гренит — ще видиш всички тези места, — после с керван от мулета изкачих последните седем мили по виещи се тибетски скални пътеки през заснежени области над зоната на горите и достигнах до последните извисяващи се планински зъбери, накрая изкатерих останалите скали в една снежна буря, отворих бараката и си приготвих първата вечеря, докато вятърът виеше и покриваше стените с лед. Човече, чакай само да се качиш там. През онази година на Самота, там, където ще бъдеш и ти, беше приятелят ми Джак Джоузеф.