С Бъд седяхме на хълма и наблюдавахме хвърчилата.
— Това хвърчило няма да се издигне много високо, опашката му не е достатъчно дълга — казах аз.
— Хей, това е страхотно, напомня ми за основния ми проблем при медитирането. Причината, поради която не мога да се извися достатъчно и да достигна нирвана, е, че опашката ми не е достатъчно дълга.
Той запуфка с лулата и се замисли сериозно върху това. Беше най-сериозният човек на света. Размишлява върху думите ни цяла нощ и на сутринта каза:
— Снощи си представих, че съм риба, която плува през празното пространство на морето, плувах наляво и надясно във водата, без да знам значенията на „ляво“ и „дясно“, но го правех благодарение на перката си, тоест на моята опашка, което ще рече, че аз съм Буда-риба и моята перка е моята мъдрост.
— Това хвърчило се оказа с божествена природа — казах аз.
По време на тези купони аз винаги се измъквах да си подремна, но не до розовия храст, където по цял ден печеше слънце, а под евкалиптите, тъй като под тяхната сянка си почивах добре. Един следобед, както се бях вторачил във върха на едно от тези невероятно големи дървета, започнах да осъзнавам, че най-високите му клонки и листата по тях приличат на игриви нежни танцьори, щастливи, че са били отредени за върха, откъдето усещат как цялото дърво шуми и се люлее под тях, как онзи колективен, мощен и тайнствен ритъм на необходимостта поражда крехките им трептения и те се носят там горе в пустошта и чрез движенията си изказват смисъла на самото дърво. Забелязах колко много листенцата приличаха на хора със своите движения — те се привеждаха, отскачаха и после нежно се поклащаха наляво-надясно. Беше шантаво, но красиво видение. Друг път под дърветата видях в съня си пурпурен трон, целия позлатен, в него седеше някакъв Папа или Патриарх на Вечността, а и Роузи беше някъде там, в този момент Коуди дърдореше нещо на някого в къщичката, а на мен ми се стори, че той е застанал от лявата страна на видението като някакъв Архангел, но когато отворих очи, видях, че просто слънцето блести върху клепачите ми. Освен това, както вече казах, онова колибри — красиво малко синьо колибри, не по-голямо от водно конче, продължаваше всеки ден, обикновено сутрин, да се спуска като реактивен самолет със свистене към мен и понеже с това очевидно ми казваше „здравей“, аз винаги отвръщах на поздрава му. Накрая започна да се появява в рамката на отворения прозорец на бараката, гневно бръмчеше с малките си крилца, гледаше ме с лъскавите си като мъниста очи и после светкавично изчезваше. Това бръмчащо калифорнийско приятелче…
И все пак понякога се изплашвах, че ще се забие право в главата ми с дългата си като игла за дамска шапка човка. Имаше и един плъх, който трополеше в мазето под бараката, й беше хубаво нощем да затваряме вратата. Другите ми големи приятели бяха мравките, те бяха цяла колония и се опитваха да влязат в бараката и да намерят меда („До всички мравки, до всички мравки, елате да си вземете меда-а?“, пееше един ден малко момченце в колибата), затова веднъж отидох при мравуняка им и направих медена диря, водеща до задната градина, и те цяла седмица щъкаха по тази нова артерия на радостта. Дори заставах на колене и им говорех. Навсякъде около къщата имаше цветя — червени, пурпурни, розови и бели, постоянно си правехме букети, но най-красивия от всички направи Джефи и в него имаше само шишарки и покрита с иглички борова клонка. Той излъчваше онази простота, която характеризираше целия му живот. Джефи често влизаше тромаво с триона в колибата и като ме видеше, че седя, питаше: