— Защо седиш по цял ден?
— Аз съм онзи Буда, известен като Кръшкача.
В такива моменти на лицето му се изписваше онази негова закачлива, момчешка усмивка като на малко китайче, около очите му се появяваха ситни бръчици и голямата му уста се разтваряше широко. Понякога беше много доволен от мен.
Всички го обичаха, Поли, Принсес, дори омъжената Кристин бяха лудо влюбени в него и тайно го ревнуваха от фаворитката му Сайки, която се появи следващата неделя и беше истинска сладурана — беше обута в джинси, върху черния й пуловер лежеше малка бяла якичка, телцето й беше нежно, а лицето мило. Джефи ми беше казал, че самият той е малко влюбен в нея. Но обикновено имаше трудности с това, да я убеди да правят любов, затова трябваше да я напива, но веднъж започнала да пие, тя нямаше спиране. В неделята, когато дойде, Джефи ни нагости и двамата с чорба в бараката, след това заехме таратайката на Шон и отидохме с нея стотина мили нагоре по крайбрежието до някакъв пуст плаж, където набрахме миди направо от скалите, в които се разбиваха вълните, и ги опушихме върху покритите с водорасли въглени от голям огън. Бяхме взели вино, хляб и сирене, а Сайки през целия ден лежа по корем, облечена в джинсите и пуловера си, без да продума. Само веднъж вдигна малките си сини очички и каза:
— Какъв си ненаситник, Смит, постоянно ядеш и пиеш.
— Аз съм Буда Празноядеца — отвърнах.
— Не е ли сладка? — попита Джефи.
— Сайки — казах, — този свят е една визия за нещата, визия, породена единствено от разума, която същевременно е ничия, каквито са и самите неща.
— Глупости.
Тичахме по пясъка. В един момент Джефи и Сайки се бяха отдалечили напред по плажа, а аз вървях сам и си подсвирквах „Стела“ на Стен Гец, пред мен се разхождаха две хубави момичета с приятелите си, чуха ме, едното се обърна и каза:
— Суинг.
По плажа имаше пещери, в които някога Джефи беше водил многолюдни компании и бяха танцували голи около големи огньове.
После отново започваха делниците, купоните свършваха и с Джефи премитахме бараката като двама приведени дребни монаси, почистващи малкия си храм. Все още ми бяха останали малко пари, под формата на пътнически чекове, от стипендията, която получих миналата есен, затова взех един от тях, отидох до супермаркета долу на магистралата и купих брашно, овесена каша, захар, меласа, мед, сол, пипер, лук, ориз, сухо мляко, хляб, боб, черен грах, картофи, моркови, зеле, марули, кафе и кибрит с големи клечки за печката, след което, залитайки, се заизкачвах нагоре по хълма с целия този товар, към който бях прибавил и половин галон червен портвайн. Спретнатата и полупразна полица за храна на Джефи изведнъж се претрупа.
— Какво ще правим всичко това? — мърмореше той. — Ще трябва да нахраним всички бхикшу.
Не след дълго тук имаше толкова бхикшу, че не успявахме да им смогнем: например бедният пияница Джо Махони, мой приятел от предишната година, идваше за по три дни с преспиване, за да се възстанови за новите си подвизи из Норт Бийч и „Мястото“. Носех му закуската в леглото. Понякога в неделя тук се събираха по една дузина спорещи и надвикващи се типове, а аз разбърквах жълто царевично брашно с нарязан лук, сол и вода, сипвах на малки лъжички сместа в горещото олио в тигана и им приготвях чудни питки за чая. Преди година бях пуснал два цента в автомата „Китайска книга на промените“, за да видя какво ме очаква в бъдеще, и отговорът гласеше: „Ще храниш другите.“ Действително постоянно висях край горещата печка.
— Какво означава това, че онези дървета и планини не са вълшебни, а са реални? — извиках, сочейки през отворената врата.
— Какво? — питаха те.
— Означава, че онези дървета и планини не са вълшебни, а са реални.
— Наистина?
После казвах:
— Какво означава това, че онези дървета и планини въобще не са реални, а са вълшебни?
— О, стига.
— Е, кое е вярно, дявол да го вземе!
— Какво означава това, че ме питате кое е вярно, дявол да го вземе? — извиквах.
— Е, какво?
— Означава, че ме питате кое е вярно, дявол да го вземе.
— О, върви си заври главата в спалния чувал, или я по-добре ми донеси чаша горещо кафе.
Постоянно варях големи кани с кафе.
— О, я зарежи — провикваше се Уорън Къфлин. — Ще му се изходи ходенето.
Един следобед седях с няколко деца в тревата и те ме попитаха:
— Защо небето е синьо?
— Защото небето е синьо.
— Аз искам да знам защо небето е синьо.
— Небето е синьо, защото ти искаш да знаеш защо небето е синьо.