— Защо винаги седи със затворени очи?
Малката Прайна, двегодишната дъщеря на Шон, идваше при мен, боцваше с пръстче затворените ми клепачи и казваше: „Буба. Хак!“ Понякога предпочитах да я хвана за ръка и да я изведа на малка приказна разходка из двора, вместо да седя и да се надвиквам в гостната.
Колкото до Джефи, той беше доволен от всичко, което правех, разбира се, ако не вършех разни бели, като например да издърпам фитила на газовата лампа прекалено много и тя да започне да пуши или да не наточа хубаво брадвата. Беше много строг за тези неща.
— Трябва да се научиш! — казваше той. — Дявол да го вземе, ако има нещо, което да не понасям, то това е една работа да не е свършена като хората.
Изумително беше какви ястия спретваше с продуктите от своята част на лавицата — всевъзможни бурени и сушени корени, купени от Китайския квартал; той слагаше на огъня за малко да заври някаква каша със соев сос, изливаше я върху току-що сварен ориз и това се ядеше с пръчици, и наистина беше много вкусно. Ние седяхме върху рогозките във вечерния полумрак, през все още широко разтворените прозорци долиташе шумът на дърветата и беше студено, но с удоволствие поглъщахме вкусните домашни китайски гозби. Джефи умееше добре да борави с пръчиците и похапваше с мерак. Понякога след вечеря аз измивах чиниите и отивах да медитирам върху килимчето си под евкалиптите. В такива моменти върху прозореца на бараката играеха кафеникавите отблясъци от газената лампа на Джефи, който четеше пред нея и си чистеше зъбите. Случваше се да се появи на вратата и да извика: „Хуу!“, но аз не отговарях и го чувах как си мърмори: „Къде ли е, по дяволите?“, взирайки се в тъмнината за своя бхикшу. Една вечер, както си седях и медитирах, нещо силно изпращя от дясната ми страна, погледнах и видях елен, идваше да навести местата, по които са живели предците му, и да попасе от сухите листа. Вятърът довяваше от отсрещната страна на тъмната долина накъсания като йодел сърцераздирателен рев на старото муле, той звучеше като рог, надуван от някакъв много тъжен ангел, като напомняне към хората, доволно предъвкващи вечерите в уютните си домове, че не всичко е така наред, както си мислят. И все пак това беше просто любовен зов към друго муле. Но понеже…
Една нощ медитирах в толкова съвършена неподвижност, че два комара долетяха и кацнаха на бузите ми, останаха там дълго време, без да ме ухапят, и после отлетяха.
27
Няколко дни преди големия прощален купон с Джефи се спречкахме. Отидохме в Сан Франциско, за да качим колелото му на товарния кораб, който беше акостирал на кея, и после се отправихме под ръмящия дъжд към бордеите, за да се подстрижем по-евтино в бръснарско училище и да се поровим за зимно бельо и разни други неща в магазините на Армията на спасението и „Гудуил“. Докато вървяхме с приповдигнато настроение по влажните улици („Напомнят ми за Сиатъл!“ — извика той), изпитах непреодолимо желание да се напия и да се отпусна. Купих бутилка червен портвайн, отворих я, завлякох Джефи в една тясна уличка и започнахме да пием.