— Направи го, човече.
Както винаги, аз крачех зад него и когато започнахме да се изкачваме, отново зазвуча доброто старо и самотно „туп, туп“, и двамата бавно, с около миля в час, напредвахме нагоре, а раниците така удобно прилягаха на гърбовете ни, сякаш бяхме товарни животни и не можехме без тежест на плещите. Стигнахме до края на пътя, минахме между няколко къщи, построени в близост до почти отвесни, обрасли с храсталаци канари, по които се стичаха малки водопадчета, продължихме нагоре до една висока стръмна ливада, над която кръжаха пеперуди и по окосената й трева блестеше утринна роса, спуснахме се до някакъв черен път и тръгнахме по него, а той се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, така че когато стигнахме края му, пред нас се разкриха Корте Мадера и долината Мил, а в далечината дори смътно се червенееха високи части на моста Голдън Гейт.
— Утре следобед, по пътя ни към Стимсън Бийч — каза Джефи, — ще видиш целия Сан Франциско, белеещ се в далечината на синия залив. Рей, за бога, някога в бъдеще може да си направим едно чудно свободно братство из тази хълмиста калифорнийска земя, ще си водим момичета и ще бъдем заобиколени от десетки просветени лъчезарни типове, ще живеем в индиански колиби и ще се храним с плодове.
— Ами боб?
— Ще пишем стихове, ще си купим печатарска машина и ще ги отпечатваме, нашата Дхарма Печатница, и в това поетично местенце ще издадем дебела книга с ледени бомби за тъпите читатели.
— Читателите не са толкова лоши, те също страдат. Постоянно четем за някоя изгоряла барака от насмолен картон някъде в Средния запад, в която загинали три малки дечица, и ни показват снимка на плачещите родители. Изгоряла дори и котката. Джефи, смяташ ли, че Бог е създал света за собствено развлечение. Тъй като се е отегчавал. Защото, ако е така, то той е подъл.
— Ха, кого имаш предвид под Бог?
— Просто Татагата, ако това ти харесва.
— Ами в сутрите се казва, че светът не се ражда от утробата на Бог или Татагата, а се появява единствено благодарение на невежеството на живите същества.
— Но Той е създал тези живи същества и тяхното невежество. А това е много жалко. И аз няма да си дам почивка, докато не разбера защо, Джефи, защо.
— О, не обременявай духа си. Не забравяй, че в чистия Татагата дух не съществува въпросът защо, нито каквото и да е друго питане.
— Ами тогава в действителност нищо не се случва.
Той хвърли тояжката си и ме удари по крака.
— Е, това се случи — казах.
— Не мога да ти отговоря, Рей, но оценявам тъгата ти за света. Тя е истинска. Спомни си за купона онази нощ. Всички искахме да си прекараме добре и наистина се опитахме, но на другия ден се събудихме малко тъжни и отдалечени един от друг. Какво мислиш за смъртта. Рей?
— Мисля, че тя е нашата награда. Когато умрем, отиваме право в Рая и изпадаме във вечна нирвана, това е всичко.
— Но да предположим, че се преродиш в някое от по-нисшите, пъклените нива, и разни дяволи ти пъхат в гърлото нажежени до червено метални топки.
— Животът вече е напъхал в гърлото ми металния си залък. Но аз не мисля, че това е нещо повече от илюзия, създадена от истерични монаси, които не разбират душевното спокойствие на Буда под Дървото Бо, както и благодатта на Христос, свел тъжен поглед към своите мъчители, всеопрощаващ.
— Ти наистина харесваш Христос, нали?
— Разбира се, че го харесвам. Все пак, много хора казват, че той е Майтрея, за който Буда предрича, че ще се появи след Шакямуни, нали знаеш, че на санскрит майтрея означава „любов“, а Христос говори единствено за любов.
— О, не започвай да ми проповядваш християнство, представям си те как на смъртното си ложе целуваш кръста като някакъв престарял Карамазов или като стария ни приятел Дуайт Годард, който живя цял живот като будист и неочаквано в последните си дни се обърна към християнството. Не, това не е за мен, искам всеки ден да прекарвам часове наред в медитация в някой самотен храм, пред заключената статуетка на Куанон, която не е позволено да се вижда, понеже е прекалено могъща. Така че, давай, стари диаманте!