Корабът му щеше да отплува след два дни.
— Но ми е тъжно, че напускам Калифорния… затова ми се прииска да й хвърля днес заедно с теб един последен поглед, Рей.
Излязохме от влажната секвоева гора върху път, край който имаше планинска хижа, пресякохме го и отново потънахме в гъсталак, докато не стигнахме до една пътека, която навярно беше известна на съвсем малко хора, и ето, че вече бяхме в гората Мюър. Това беше огромна долина, която се простираше на мили пред нас. Извървяхме около две мили по стар дърварски път, после Джефи се отклони от него и се заизкачва нагоре по склона, докато не стигнахме до друга пътека, която никой не би и предположил, че съществува. Тръгнахме по нея, първоначално тя се изкачваше, а после се спусна надолу покрай едно лъкатушещо поточе, като там, където го пресичаше, бяха повалени трупи, а на места дори бяха направени и своеобразни мостчета, по думите на Джефи — от бойскаути, от разцепени на две дървета, като равната част се използваше за ходене по нея. После се заизкачвахме по стръмен, осеян с борове склон, излязохме на магистралата, тръгнахме нагоре по един покрит с трева хълм и стигнахме до открит театър, построен в гръцки стил и ограден с каменни места за зрителите, автентична сцена за пиесите на Софокъл и Есхил. Пийнахме вода, седнахме на най-горните места, свалихме си обувките и се загледахме в безмълвния спектакъл. В далечината се виждаше мостът Голдън Гейт и се белееше Сан Франциско.
Джефи започна да крещи, да дюдюка, да свирка и да пее, преизпълнен с чиста радост. Наоколо нямаше жива душа.
— Така ще се чувстваш, когато се качиш това лято на Самота, Рей.
— Ще пея за първи път в живота си с цяло гърло.
— Ако някой въобще те чуе, то това ще бъдат само зайците или може би някоя критически настроена мечка. Рей, областта, през която тече Скагит, там, където отиваш, е най-великото място в Америка: онази ледена река, виеща се през тесни клисури, и места, в които не е стъпвал човешки крак, заснежените склонове, които със спускането си изсъхват, покриват се с гигантски борове и образуват дълбоки долини като Биг Бийвър и Литъл Бийвър, в които човек може да види едни от най-красивите и девствени кедрови гори, останали на Земята, постоянно си мисля за запустялата ми барака в планината Крейтър, самотна и грохваща там горе, в компанията единствено на зайците и виещия вятър, онези зайчета, дето живеят в топлите си, постлани с козина дупки дълбоко под скалите и се хранят с разни семена. Колкото повече се приближаваш към природата, към скалите, въздуха, огъня и дърветата, човече, толкова по-одухотворен става за теб светът. Всички онези хора, дето се мислят за твърдоглави материалисти и практични типове, нямат ни най-малка представа за естеството, техните глави са пълни единствено с разни неясни представи и идеи — той вдигна ръка. — Чуй крясъците на този пъдпъдък.
— Чудя се какво ли правят другите у Шон.
— Ами сега всички са горе, отново са подхванали онова горчиво старо червено вино и безмълвно седят по земята. Трябваше да дойдат всички с нас и да научат нещо.
Той вдигна раницата си и тръгна. След половин час стигнахме до красива поляна, оттам тръгнахме по прашна тясна пътечка, прекосяваща разни плитки поточета, и накрая пристигнахме в лагера Потреро Медоус. Това беше къмпинг с каменно огнище, дървени маси и всичко останало, но поне до събота тук нямаше да има никой. На няколко мили по-нагоре съгледваческата барака на връх Тамалпе гледаше право към нас. Разопаковахме багажа си и останалата част от следобеда я прекарахме в чудно спокойствие, като известно време дремахме под слънцето, а после Джефи тичаше наоколо, наблюдаваше птиците и пеперудите и си записваше нещо в бележника, а аз се спуснах сам от другата, северната страна, където към океана се простираше обширна и пуста камениста местност, много наподобяваща Сиерите.
Когато се смрачи, Джефи запали голям огън и започна да приготвя вечерята. Бяхме много уморени и щастливи. Тази вечер той приготви супа, която няма да забравя никога, това беше най-вкусната супа, която бях ял от времето, когато бях известен млад писател в Ню Йорк и се хранех в „Шамбо“ или при Хенри Кру. В нея нямаше нищо друго освен две пакетчета суха супа от грах, сложени в тенджера с вода заедно с пържен бекон, мазнина и всичко останало, като всичко това се разбъркваше, докато завря. Тя стана гъста, действително имаше вкус на грах и с пушения бекон и беконената мазнина беше най-доброто нещо, което можеше да се изпие в студената, сгъстяваща се тъмнина, край искрящия огън. Освен това, докато се щураше наоколо, Джефи беше намерил праханки — гъби, но не с шапчици, а кръгли и с формата на портокал, чието месо е сочно и бяло, той ги наряза, изпържи ги в беконената мазнина и ги сервира с пържен ориз. Беше страхотна вечеря. Измихме съдовете в бълбукащото поточе. Буйният огън държеше комарите на разстояние. Току-що изгрялата луна се запровира през клоните на боровете. Разпънахме спалните си чували в тревата и си легнахме рано, уморени до смърт.