— Само на две мили надолу по пътеката са плажът Стимсън и бакалията.
По пладне тръгнахме към плажа. Това беше невероятно изтощителен преход. Известно време се изкачвахме нагоре по ливадата, откъдето отново в далечината се разкри Сан Франциско, после се спуснахме надолу по една стръмна пътечка, която сякаш слизаше чак до морското равнище; от време на време трябваше да подтичваме и дори да се пързаляме по гръб. Край нея стремително се спускаше буен поток. Аз вървях напред и пеейки си щастливо, започнах да се спускам толкова бързо, че оставих Джефи на около миля зад себе си, и когато пътеката свърши, трябваше да го изчакам. Той не бързаше и се радваше на папратите и цветята. Скрихме раниците си под някакви храсти и ги затрупахме с окапали листа, после бодро тръгнахме надолу по крайморските ливади покрай разни фермерски къщи, край които пасяха крави, стигнахме до постройките при плажа, от една бакалия купихме вино и нагазихме в пясъка. Денят беше хладен и слънцето се показваше само от време на време. Но това не ни попречи. Скочихме по бански в океана и заплувахме бързо, после излязохме, сложихме върху парче хартия на пясъка нарязан салам, сирене и бисквити, пихме вино и разговаряхме. По едно време дори малко подремнах. Джефи се чувстваше много добре.
— Дявол да го вземе, Рей, нямаш представа колко съм щастлив, че решихме да се поразходим през тези последни два дни. Отново се чувствам добре. Сигурен съм, че от всичко това ще излезе нещо добро.
— От всичко кое?
— Не знам… може би от начина, по който усещаме живота. Ние не сме тръгнали да трошим нечия глава или да прережем нечие гърло по най-добрия начин, а сме се посветили на молитви за всички живи същества и когато станем достатъчно силни, наистина ще бъдем в състояние да ги постигаме както древните светци. Кой знае, може би един ден светът ще се пробуди и ще разцъфти като прекрасно Дхарма-цвете.
След като подремна малко, той се събуди, отвори очи и каза:
— Погледни това безкрайно водно пространство, простиращо се чак до Япония.
Заминаването го натъжаваше все повече и повече.
30
Тръгнахме обратно, намерихме раниците си и се заизкачвахме по онази пътека, която се спускаше рязко надолу до нивото на морето, това беше тежко, почти отвесно катерене между скали и малки дръвчета, което ни изтощи, но накрая стигнахме до красива поляна, изкачихме я и отново видяхме целия Сан Франциско в далечината.
— Джек Лондон често е изкачвал тази пътека — каза Джефи.
Продължихме по южния склон на красиво възвишение, откъдето часове наред, докато бавно се изкачвахме, ни се откриваше гледка към моста Голдън Гейт и дори към отдалечения на десетки мили Оукланд. Тук имаше прекрасни тихи дъбови горички, изпъстрени в късния следобед в нюанси на златисто и зелено, и безброй диви цветя. Веднъж видяхме млад елен, който беше застанал върху туфа трева и ни гледаше учудено. По едно време се спуснахме надолу и навлязохме дълбоко в гора от секвои, после отново се заизкачвахме, а склонът беше толкова стръмен, че ругаехме и се потяхме в прахта. Такива са пътеките: в един момент се носиш из арденски шекспиров рай и очакваш да видиш нимфи и флейтисти, и неочаквано в следващия с мъка си пробиваш път под жарещото адско слънце, сред прах, коприва и отровен бръшлян… точно като в живота.
— Лошата карма автоматично произвежда добра — каза Джефи, — престани да ругаеш и давай, скоро ще поседнем на равна земя.
Последните две мили от възвишението бяха ужасни и аз казах:
— Джефи, има едно нещо, което искам в този момент повече от всичко друго на света, повече от всичко, което някога съм искал през живота си.
Вече се свечеряваше и започваше да подухва студен вятър, а ние бързахме приведени под раниците си по безкрайната пътека.
— Какво?
— Хубав голям шоколад „Хърши“, а може и малък. Не знам защо, но сега може да ме спаси само един „Хърши“.
— Това е твоят будизъм — шоколад „Хърши“. А какво ще кажеш за осветена от луната портокалова горичка и една фунийка ванилов сладолед?
— Много е студен. Това, от което точно сега имам нужда, което искам и за което копнея, моля се и умирам, е един шоколад „Хърши“… с лешници.
Бяхме много изморени, влачехме се към дома и разговаряхме като две малки деца. Аз не спирах да дудна за добрия стар „Хърши“. Наистина го желаех. И без това имах нужда от енергия, а бях и малко замаян и ми трябваше захар, но само като си помислех за шоколада с лешници, топящ се в устата ми в този студен вятър, направо се побърквах.
Скоро прескочихме фермерската ограда, която водеше до пасбището за коне над бараката ни, оттам се прехвърлихме през оградата от бодлива тел право в нашия двор и изминахме последните десетина метра през високата трева и край розовия ми храст до вратата на добрата стара барака. Това беше последната ни вечер заедно у дома. Седнахме тъжно в тъмната стая и докато си събувахме обувките, въздишахме. Не можех да направя нищо друго, освен да седна върху ходилата си, това облекчаваше болката в тях.