— Повече никакви пътешествия — казах.
— Все пак трябва да вечеряме нещо — каза Джефи, — а гледам, че всичко е опустошено. Ще трябва да сляза до супермаркета и да купя малко храна.
— О, човече, не си ли уморен? Хайде да лягаме, утре ще ядем.
Но той тъжно обу отново обувките си и излезе. Всички си бяха отишли, купонът беше свършил, след като бе станало ясно, че с Джефи сме изчезнали. Запалих печката, легнах и дори малко поспах, но неочаквано той влезе в тъмното, запали газовата лампа, изсипа продуктите на масата и сред тях имаше три шоколада „Хърши“ специално за мен. Това беше най-страхотният „Хърши“, който някога съм ял. Беше донесъл и от любимия ми червен портвайн, пак специално за мен.
— Заминавам, Рей, и реших, че двамата можем да си устроим малко празненство…
Гласът му постепенно заглъхна, тъжен и уморен. Когато Джефи беше изморен, а той често работеше или скиташе до премала, гласът му звучеше далечен и глух. Но много скоро той отново се стегна, започна да готви супа, като пееше край печката, сякаш беше милионер, крачеше тежко наоколо по кънтящия дървен под, пренареждаше букетите с цветя в глинените вази, сложи да заври вода за чай, дрънкаше на китарата и се опитваше всячески да ме ободри, докато аз лежах, загледан тъжно в покрития със зебло таван. Това беше последната ни нощ, и двамата го усещахме.
— Чудя се кой ли от двама ни ще умре пръв? — замислих се на глас. — Който и да е — върни се, призрако, да им дадеш ключа.
— Ха!
Той донесе храната и седнахме да се храним с кръстосани крака, както бяхме правили толкова много пъти преди: чуваха се единствено бученето на вятъра в морето от дървета и тихият звук от зъбите ни, предъвкващи добрата, проста и тъжна бхикшу вечеря.
— Рей, помисли си само какво е било тук, на този хълм, където е нашата барака, преди тридесет милиона години, по времето, когато е живял неандерталският човек. Знаеш ли, че в сутрите пише за един Буда от онова време, Дипанкара?
— Този, който никога не казал нищо!
— Представи си само всички онези просветени маймуноподобни хора, насядали около буйния огън, край своя Буда, без да продумват нито дума, като същевременно знаят всичко.
— Звездите тогава са били същите, каквито са и тази нощ.
По-късно се качи Шон, седна с кръстосани крака и поговори кратко и тъжно с Джефи. Всичко беше свършило. После дойде и Кристин, носейки на ръце двете си деца, тя беше здраво момиче и можеше да изкачва хълма дори и с големи товари. През нощта отново отидох да спя в спалния чувал край розовия храст и с тъга усетих неочакваната студена тъмнина, спуснала се над бараката. Тя ми напомни за ранните епизоди от живота на Буда, когато той решава да напусне двореца, оставяйки там скърбящата си съпруга, детето си и нещастния си баща, отива на бял кон в гората, където отрязва златните си коси, после нарежда на плачещия си слуга да се върне обратно с коня и се отправя на тъжно пътешествие в търсене на вечната истина. „Разделите по света са като птиците, е написал преди почти две хиляди години Ашвхагоша, които следобед се събират по дърветата, а с падането на нощта изчезват.“
На другия ден смятах да направя на Джефи някакъв интересен малък прощален подарък, но нямах нито много пари, нито конкретна идея, затова взех парченце хартия, не по-голямо от нокът на палец, и внимателно написах на него: ИЗПОЛЗВАЙ ДИАМАНТЕНИЯ РЕЗЕЦ НА СЪСТРАДАНИЕТО, и когато се сбогувахме на кея, му го подадох, той го прочете, мушна си го в джоба и не каза нищо.
А ето какво е последното нещо, което е бил видян да прави в Сан Франциско: Сайки накрая беше омекнала и му беше написала бележка, в която се казваше: „Ще се видим в каютата ти на кораба и ще ти дам всичко, което поискаш“, или нещо в този смисъл, ето защо никой от нас не отиде да се сбогува с него в каютата му, тъй като там го чакаше тя за едно последно страстно любовно изживяване. Единствено на Шон беше позволено да се качи на борда и да се навърта наоколо, докато всичко приключи. И така, след като помахахме за сбогуване и си тръгнахме, Джефи и Сайки вероятно са правили любов в каютата и тогава тя започнала да плаче и да настоява да тръгне с него за Япония, капитанът наредил изпращачите да слязат, но тя не искала, и всичко свършило в крайна сметка така: корабът вече се откъсвал от кея, когато Джефи излязъл на палубата, носейки Сайки на ръце, и чисто и просто я изхвърлил през борда, беше достатъчно силен, за да хвърли момиче на три метра разстояние, а тя паднала право на кея, където Шон успял да я хване.