Жадуваше да излезе навън, на чист въздух и слънчева светлина, умираше за обилна храна и малко общуване с някое човешко същество, което не е облечено с униформа. И след два много дълги дни най-сетне получи всичко това.
На третия ден в стаята му се появи млад мъж с каменна физиономия на име Стенет и поведе следния любезен разговор:
— И така, Бакман, ето какво ти предлагам. Казвам се Стенет.
После подхвърли една папка в краката на Джоуел върху одеялото, където вече се търкаляха няколко многократно препрочетени списания. Джоуел отвори папката.
— Марко Лацери? — попита.
— Това си ти, мой човек, вече си стопроцентов италианец. Вътре има свидетелство за раждане и италиански паспорт. Запомни цялата информация възможно най-бързо.
— Да я запомня ли? Че аз дори не мога да чета на италиански!
— Ами научи се тогава. Тръгваме след около три часа. Ще те откарат до един град наблизо, където ще се запознаеш с новия си най-добър приятел. Той ще те държи за ръчичка няколко дни, докато свикнеш.
— Колко дни?
— Може би един месец, от теб зависи. Колкото по-гладко мине, толкова по-бързо ще свърши.
Джоуел остави папката и погледна Стенет в очите.
— За кого точно работиш?
— Ако ти кажа, после ще трябва да те убия.
— Много смешно. За ЦРУ?
— За САЩ. Толкова мога да ти кажа засега и не ти трябва да знаеш повече.
Джоуел хвърли поглед на заключения прозорец с метална рамка и отбеляза:
— В палката няма международен паспорт.
— Ами да, защото никъде няма да ходиш, Марко. Очаква те много тих и спокоен живот. Съседите ти ще мислят, че си роден в Милано, но от дете си живял в Канада, откъдето идва и лошият италиански, който ще научиш. Ако ти хрумне да пътуваш, животът ти може да стане много опасен.
— Как така опасен?
— Хайде де, Марко. Дай да не си играем на игрички. В големия лош свят има някои много големи и много лоши хора, които биха се зарадвали да те открият. Ако правиш точно каквото ти кажем, това никога няма да стане.
— Но аз не знам нито една дума на италиански!
— Естествено, че знаеш — „пица“, „спагети“, „макарони“, „опера“, „мама миа“. Ще наваксаш. И колкото по-бързо и по-добре научиш езика, толкова по-безопасно ще става за теб да живееш тук. Ще вземаш уроци.
— С какво ще ги плащам? Нямам и един цент!
— И аз така разбрах. Или поне не са успели да ги намерят, а?
Стенет извади няколко банкноти от джоба си и ги сложи върху папката.
— Докато беше в затвора, италианците зарязаха лирите и приеха еврото — обясни той. — Това са сто евро. Едно евро е равно на около един долар. Ще се върна след час с някакви дрехи. В папката има и малък речник с твоите първи двеста италиански думи. Предлагам да се заемеш веднага.
След час Стенет се върна с риза, спортен панталон, сако, обувки и чорапи, всичките произведени в Италия.
— Buon giorno — каза.
— Здрасти — отвърна Бакман.
— Как е „кола“ на италиански?
— Macchina.
— Отлично, Марко. Хайде да се качваме на нашата macchina.
Зад волана на малкия фиат чакаше още един мълчалив джентълмен. Джоуел се сгъна на задната седалка, като стискаше брезентовата чанта, в която понастоящем се съдържаше цялото му имущество. Стенет седна отпред. Въздухът навън беше студен и влажен, а земята беше покрита с тънък слой сняг. Когато излязоха от военновъздушна база „Авиано“, Джоуел Бакман за пръв път усети приятното пробождане на усещането за свобода, макар че вълнението му бързо беше удавено в притеснения.
Той внимателно четеше пътните знаци, покрай които минаваха. От предните седалки не се чуваше нито дума. Пътуваха по шосе 251, междуградски път с две платна, и според Бакман се движеха на юг. Скоро движението се сгъсти, защото наближаваха град Порденоне.
— Колко е населението на Порденоне? — попита Джоуел, като наруши тежкото мълчание.
— Петдесет хиляди — отвърна Стенет.
— Градът е в Северна Италия, нали?
— Североизточна.
— Колко далеч сме от Алпите?
Стенет посочи с глава някъде надясно и отвърна:
— Алпите са на шейсетина километра в тази посока. При хубаво време се виждат.
— Може ли да спрем някъде за кафе? — попита Джоуел.
— Не, нямаме разрешение за спиране.
Шофьорът, поне засега, създаваше впечатление за напълно глухоням.
След като заобиколиха Порденоне от северната страна, те излязоха на магистрала A28 — път с четири платна, на който, изглежда, всички, с изключение на шофьорите на тежкотоварни камиони ужасно закъсняваха за работа. По-малките коли ги задминаваха със свистене, докато те се влачеха със 100 км/ч. Стенет разтвори италиански вестник на име „Ла Република“ и закри половината предно стъкло с него.