Гледаше всичко това малко тъжно. После приведе слабичките си рамене и тръгна в сумрака, замислен за Найроби, Папуа и Тонгатабу, замислен за мъжа с избелялата училищна вратовръзка, който сега ще се върне там, откъдето беше, ще лежи буден в джунглата и ще си мисли за Лондон.
2
— Файтон, сър?
Господин Сътън-Корниш замръзна на ръба на бордюра и зяпна. Гласът идваше отгоре, такъв един пресипнал от вятъра, бирен глас, който вече рядко можеше да се чуе. Идваше от мястото на кочияша на такси-файтон с две колела.
Файтонът бе излязъл от мрака, плъзгайки се тихо по улицата на високите си гумени колела, копитата на коня бавно потракваха, но господин Сътън-Корниш не бе чул дори това „туп-туп“, докато кочияшът не го заговори.
Изглеждаше съвсем истински. Конят имаше износени черни капаци на очите, на вид бе добре охранен, но с характерния за файтонджийските коне изнурен поглед. Вратите на файтона бяха отворени и господин Сътън-Корниш виждаше ватираната тапицерия вътре. Дългите поводи бяха осеяни с пукнатини, а като ги огледа нагоре, стигна до пълния файтонджия, ливреята му с широки лъскави ръбове, огромните копчета в горната част на балтона и изтърканото одеяло, с което се бе увил от кръста надолу. Държеше дългия си камшик леко и деликатно, както би трябвало да държи камшика си всеки файтонджия.
Проблемът бе, че такива файтони вече нямаше.
Господин Сътън-Корниш преглътна, свали едната си ръкавица и докосна гумата. Беше студена, много твърда, покрита с лигавата кал на градските улици.
— Май не съм виждал такъв файтон от края на войната — установи той на глас, съвсем спокойно.
— Каква война, шефе?
Господин Сътън-Корниш трепна. Докосна гумата още веднъж. После се усмихна, бавно и грижливо нахлузи обратно ръкавицата си.
— Качвам се — заяви той.
— Спокойно, Принц — изхриптя файтонджията. Конят презрително размаха опашка. На него ще му казват да е спокоен. Господин Сътън-Корниш се покатери над колелото доста непохватно — за толкова години забравяш как се прави. Дръпна вратите и ги затвори пред себе си, облегна се удобно на седалката и вдъхна приятната миризма на сбруи и седла.
Капандурата над главата му се отвори и в отвора се показа големият нос на файтонджията и очите му на алкохолик — невероятна картинка — като дълбоководна риба, която те зяпа през стъклената стена на аквариум.
— Накъде, шефе?
— Ами… към Сохо. — Това бе най-странното място, което успя да измисли, за да се появи с файтон.
Очите на файтонджията се втренчиха в него.
— Там няма да ви хареса, шефе. Има твърде много жабари.
— Не е нужно да ми хареса — отбеляза мрачно господин Сътън-Корниш.
Файтонджията го зяпа още малко през капандурата и накрая рече:
— Добре. Сохо. „Уордър стрийт“ например. Както кажете, шефе.
Капакът на покрива тресна, камшикът нежно изсвистя край дясното ухо на коня и файтонът потегли.
Господин Сътън-Корниш седеше абсолютно неподвижно, увил плътно шала около хилавия си врат, стиснал бастуна между коленете си и опрял длани върху извитата му дръжка. Безмълвно се рееше в мъглата навън, като адмирал на мостик. Конят изтрополи по „Гринлинг кресънт“, мина през „Белгрейв скуеър“, „Уайтхол“, „Трафалгар скуеър“, стигна до „Сейнт Мартинс лейн“.
Не вървеше нито бързо, нито бавно, но въпреки това се движеше наравно с всички други по улиците. Напредваше безшумно, като изключим трополенето на копитата, през свят, вмирисан на бензин, отработени газове и изгоряло масло, огласян от клаксони и свирки.
И сякаш никой не го забелязваше и нищо не му се изпречваше на пътя. „Доста изненадващо“, помисли си господин Сътън-Корниш. Ала в края на краищата един двуколесен файтон-такси нямаше нищо общо с този свят. Беше призрак, отрязък от миналото, оригиналният текст на палимпсест, разчетен с ултравиолетова светлина в затъмнена стая.
— Знаеш ли — каза той на задницата на коня, защото просто нямаше на кого друг, — на човек могат да му се случват разни неща само ако той им позволи да се случат.
Дългият камшик плесна до ухото на Принц леко, като плясък на пъстърва, скочила над водата в малък тъмен вир край скала.
— А той вече им позволи — мрачно добави господин Сътън-Корниш.
Файтонът спря до бордюра, капандурата щракна и се отвори.
— Ами, пристигнахме, шефе. Какво ще кажете да хапнем в някое от френските ресторантчета — осемнайсет пенса обядът. Цели шест яденета за нищо пари. Аз ще ви черпя една вечеря, после вие мен и пак ще сме си гладни. А, какво ще кажете?