ГЛАВА ДЕСЕТА
Не им отне много време, за да стигнат тунелите, където живееха Майсторите. До този момент Кал не бе посещавал тази част на Магистериума. Макар да не беше забранено за ученици, оттук дръзваха да минат само асистенти като Алекс, които носеха съобщения до Майсторите. Иначе си беше покана да се забъркаш в неприятности.
На Кал му бе трудно да изглежда уверен и да върви спокойно, както Тамара го посъветва. Искаше му се да се слее със стените и да стане невидим, нищо че край тях минаха само неколцина ученици и нито един Майстор. Все още мислеха за срещата, опитвайки се да разберат какво се е объркало. Беше добра новина за Кал, макар тунелите със спалните на Майсторите да изглеждаха малко призрачни.
Забавляваха се, като гадаеха чия врата на кого е. Масивната бронзова подхождаше на Майстор Рокмапъл, тази от по-обикновен метал - на Майстор Норт, а сребърната, малко издраскана - на Майстор Руфъс. Вратата с картинка на котенце, което виси от връв, изписваща думите ДРЪЖ СЕ очевидно бе на Майстор Милагрос.
Вратата на Анастасия също лесно се различаваше. Пред нея имаше дебела бяла подложка, а самата врата бе от бял мрамор с черни, напомнящи пушек жилки.
Кал си спомни как още в първия учебен ден й докараха скъпи бели мебели.
- Тази е - посочи Кал, - не може да е друга.
- Съгласен съм - приближи се Аарън и потропа върху мрамора. Разгледа спойките на вратата, но тя като всички порти в Магистериума нямаше панти, а само плоска ниша, в която да поставиш гривната си. Накрая отстъпи назад и вдигна ръка. Кал почувства познато дръпване под ребрата.
Аарън се канеше да използва магия на Хаоса.
- Чакай! - спря го Кал. - По-добре недей. Стига да не е абсолютно наложително.
Подръпването намаля, но Аарън го изгледа почти обиден.
- Какво толкова имаш против магията на Хаоса напоследък?
Кал опита да оформи обърканите си мисли в думи.
- Мисля, че призовава Майсторите - каза той. - Имат си начин да я долавят дори като се използва в Магистериума.
- Бях решила, че дотърчаха толкова бързо до стаята ни заради врявата, дето Скелмис вдигна - рече Тамара замислена. - Но реагираха светкавично, за да е просто от някакъв шум. Май Кал е прав.
- Хубаво - отвърна Аарън. - Какво предлагате?
В следващите десет минути атакуваха с каквото им хрумнеше. Тамара произнесе огнено заклинание, но вратата не помръдна. Нямаше полза и от вледеняващото заклинание, нито от „Сезам, отвори се" или отключващата магия, която Тамара бе използвала срещу клетките в селото на Ордена на Безредието. Просто си стоеше като врата и толкоз.
Кал установи, че и ритници не помагат.
- Стига бе - каза Аарън, след като идеите им се изчерпаха и тримата се облегнаха потни на отсрещната стена. Погледна котешката картинка на Майстор Милагрос. - Толкова усилия и дори не минахме през вратата.
- Но някой е минал през нашата врата - напомни Тамара.
- Значи е възможно - отвърна Кал - или поне би трябвало да е. Имам предвид, знаехме, че няма да е лесно. Тези врати са сигурността на Магистериума. Не може просто да махнем с гривна и да се отворят.
Той махна към вратата, за да подчертае думите си.
Чу се щракване.
- Ама сериозно ли? - изправи се Тамара.
Аарън направи две крачки по коридора и бутна. Вратата се отвори плавно. Не беше заключена.
- Нещо не е наред - рече Тамара не особено доволна. По-скоро бе разстроена. -Какво беше това? Какво стана?
- Само обикновената си гривна ли носиш? - попита тя Кал.
- Разбира се, аз... - Кал смъкна ръкава на фланелката си... и зяпна. Да, гривната си беше там. Но беше забравил онази, която бе сложил над лакътя.
Гривната на Врага на Смъртта.
- И тук нещо не е наред - пое си рязко въздух Тамара.
- После ще му мислим - обади се Аарън от прага. - Не знаем колко време имаме в стаята.
Беше изнервен, но и много по-щастлив, отколкото допреди малко.
Кал и Тамара го последваха, макар да личеше, че тя е притеснена. Кал се почувства така, сякаш гривната на Врага гори на ръката му. Защо не я бе оставил у дома, при Алистър? Защо я носеше на училище? Мразеше Врага на Смъртта. Дори в известен смисъл да бяха един и същи човек, ненавиждаше всичко, което Константин Мадън олицетворяваше и в което се бе превърнал.
- Леле - рече Тамара и затвори вратата. - Вижте каква стая!
И наистина стаята на Анастасия бе смайваща. По стените блещукаше кварц. Дебел бял килим покриваше пода. Диванът бе от бяло кадифе, бели бяха също масата и столовете. Даже картините на стената бяха в бяло, кремаво и сребристо.
- Чувствам се като в перла - каза Тамара.
- А аз като в огромен сапун - добави Кал.