— Не — рече Хауърд. На следната година детето умря. Ейми отново се помъчи да го убеди, че трябва да се преместят другаде.
— Където и да е. Не ме интересува как ще живеем.
— Не! Не мога да я оставя тъй безпомощна и по гръб. Ти защо не почнеш да излизаш? Ходи на танци! Тогава няма да ти е толкоз тежко.
— Да — рече тя поуспокоена. — Ще трябва. Повече не мога да понасям.
Единият казваше „ти“, другият „аз“, но нито един не рече „ние“. И така всяка събота вечер Ейми се приготовляваше, а Хауърд връзваше шала и обличаше палтото си, понякога направо върху ризата, слизаха долу, спираха се на вратата на мисиз Бойд, после Хауърд настаняваше Ейми в автомобила и я чакаше да се скрие. След това влизаше отново в къщата и с обувките в ръка, както едно време, преди да се оженят, се качваше по стълбите, отминавайки осветеното прозорче над вратата на майка си. Малко преди полунощ, пак с палтото и шала, той се смъкваше по стълбите, отминаваше все още осветеното прозорче и чакаше на верандата завръщането на Ейми. След това влизаха и двамата и надникваха в стаята на мисиз Бойд да й кажат лека нощ.
Една нощ тя се върна след един часа. Бе я чакал близо час по пижама и чехли на верандата, а бе ноември. Прозорчето над вратата бе тъмно и те не се отбиха.
— Някакъв идиот беше върнал часовника — обясни тя. Не го погледна, смъкна дрехите от себе си и заедно с другото бижу захвърли брошката на тоалетната масичка. — Надявах се, че няма да си толкова глупав да стоиш буден и да ме чакаш.
— Другия път като върнат часовника, вече няма.
Изведнъж тя застина и го погледна през рамо.
— Наистина ли? — Но той не я гледаше; само чу, усети нейното приближаване. Докосна го по рамото. — Хауърд! — Той остана неподвижен. Тя се притисна о него, смъкна се в нозете му и диво се разрида. — Какво става с нас? — И се блъскаше в него с безумно отчаяние. — Какво? Какво? — Той я успокои, но след като всеки се отправи към леглото си (вече имаха две отделни легла), чу, а след това и усети, че тя прекосява разделящото ги разстояние и отново се хвърля към него със същото диво и ужасено отчаяние, в което нямаше нищо женско, а по-скоро нещо детинско, прегърна го в мрака и зашептя: — Не че трябва да ми вярваш, Хауърд! Ти можеш! Можеш!
— Да — каза той. — Знам. Хайде сега, успокой се. Няма нищо.
След този случай малко преди дванайсет той навличаше палтото, връзваше шала, промъкваше се на пръсти по стълбите и покрай осветеното прозорче, шумно отваряше и затваряше външната врата, после открехваше вратата на майка си, която седеше изправена, подпряна на високите възглавници, с отворена книга и опряно на коленете си чело.
— Върнахте ли се най-после? — питаше тя.
— Да. Ейми се качи направо. Искаш ли нещо?
— Не. Лека нощ.
— Лека нощ.
И тогава се качваше, лягаше и след време (но само понякога) заспиваше. Преди да дойде това „понякога“, което понякога го отвеждаше в царството на съня, той размишляваше и си казваше с оня примиренчески и фаталистичен песимизъм на импотентен интелигент: Но това не може да продължава вечно. Някоя нощ нещо неминуемо ще се случи и тя ще залови Ейми. И я знам какво ще направи. Но аз какво ще направя? Признаваше си, че не му е ясно. Всъщност една част от съзнанието му казваше, че знае какво ще направи, но той отхвърляше това; и в него пак се проявяваше интелигентът — не да погребе една мисъл, а да избяга от нея, да я захвърли встрани, и в невъзможността му отново се обаждаше мисълта: Защото никой мъж не знае как би постъпил при определени обстоятелства; другите, по-мъдрите, може би щяха да си направят изводи, но не и той. На сутринта Ейми се намираше в леглото си и при светлината на деня всичко се стапяше. Но сегиз-тогиз мисълта се връщаше дори и през деня и тогава от отдалечението на мозъчната си дейност, наблюдавайки живота си, това объркано цяло, една трета от което бе техен плод, чиято липса не можеха с нищо да запълнят, той си казваше: Да, знам какво тя ще направи, знам също и какво ще ме помоли да сторя и съм сигурен, че няма да го сторя. Но какво тогава? Но и това не бе за дълго, защото след малко си помисляше, че все още нищо не е станало и че до следващата събота има още шест безкрайни дни, и това бе гласът на безизходицата и вече не на разума.
II
Ето как стояха нещата, когато се пробуди от пронизителния звън на телефона; вече знаеше, че съседното легло е още празно. Не по-зле разбираше, че докато стигне до телефона, ще бъде вече късно, колкото и да избърза. Забрави чехлите, втурна се по ледените стъпала, видя как прозорчето над майчината му стая светва, стигна телефона и грабна слушалката: