— О, Хауърд, страшно съжалявам — беше Марта Рос, — прости, че те безпокоя, но знаех, Ейми ще се разтревожи. Намерих я в колата, като се върнахме, кажи й.
— Добре — каза той, — в колата.
— В нашата кола. Тя нали си загуби ключовете, докарахме я до вас и я оставихме на ъгъла. Как ли не я убеждавахме да дойде у нас да хапне малко шунка с яйца, ама тя… — Гласът замря. Той държеше студената слушалка до ухото си и чуваше тишината в другия край на жицата — тишина, изпълнена с нещо като слисване, като поет и неизпуснат дъх, нещо, продиктувано от женския инстинкт, самозащитно. Но паузата почти не беше пауза, защото почти незабавно гласът продължи, сега вече напълно променен, плавен, гладък, сдържан: — Ейми си е легнала, нали?
— Да, в леглото е.
— Много съжалявам, че те обезпокоих, събудих те. Но като знам, ще се разтревожи, нали е от майка ти, фамилна ценност. Ако още не е забелязала, не й казвай. — Жицата напрегнато забръмча. — Ало, Хауърд?
— Няма — каза той, — сега няма да я будя. Обади й се утре сутринта.
— Добре. Прости за безпокойството. Дано не съм събудила майка ти.
Той остави слушалката. Беше измръзнал. Усещаше студа под босите си нозе, подът бе сякаш от лед. Оттатък безжизнената врата майка му сега седи изправена на своите възглавници, той виждаше нейното хлътнало лице и тъмни непроницаеми очи, косата, която според Ейми приличала на пожълтял памук, а до нея часовникът, чиито стрелки бе спряла сама един следобед преди пет години, показващи и досега четири без десет, часа, в който за пръв път се раздвижи след първия си удар. И когато отвори вратата, картината бе абсолютно същата, точна дори до положението на ръцете.
— Няма я в къщи, нали? — каза мисиз Бойд.
— Напротив. В леглото е. Ти знаеш кога се върнахме. Просто си забравила у Марта Рос един пръстен. Марта телефонира…
Но тя очевидно не го слушаше.
— Значи, можеш да се закълнеш, че в този миг си е вкъщи?
— Да, разбира се, тук е. Спи, нали ти казвам.
— Тогаз кажи й да слезе да ми каже лека нощ.
— Глупости. Няма да й кажа.
Гледаха се в очите, а между тях стърчеше дървената табла на леглото.
— Значи, отказваш?
— Да.
Погледаха се още миг: той понечи да се обърне, чувствайки, че тя не сваля очи от него.
— Тогава нещо друго ми кажи. Загубила е брошката, нали?
Но той не отвърна. Затваряйки вратата, погледна я още веднъж: и двамата странно подобни, смъртни и неумолими врагове в свирепата вражда на кръвта. След това излезе.
Върна се в спалнята, запали лампата, намери чехлите си, после хвърли няколко буци въглища върху жаравата в камината и я разрови да пламнат. Часовникът на полицата над камината сочеше един без двайсет. Изведнъж го обля топлина; вече не трепереше. Върна се в леглото, угаси светлината и сега остана да попуква само огънят, пулсираше и проблясваше по мебелите, по стъклениците и огледалата на тоалетната маса, в по-малкото огледало над неговия скрин, върху който стояха трите сребърни рамки за фотографии — в двете големи той и Ейми, малката между тях празна. Лежеше и за нищо не мислеше. Мина му само: Значи, това е то. Сега, надявам се, ще разбера какво трябва да сторя. И после нищо, дори не се върна към тази мисъл.
Като упорито ехо пронизителният телефонен звън като че все още изпълваше къщата. След това дочу часовника над камината, незамлъкващ, студен, тих. Запали лампата и взе от масата разтворената и оставена по очи книга, но му стана ясно, че не може да се съсредоточи в думите, пречеше му часовникът. Стана и приближи камината. Стрелките показваха вече два и половина. Посегна, спря го и обърна циферблата към стената. Донесе книгата до огъня и сега вече думите почнаха да влизат в разума му, техният смисъл бе ясен и неразмътен от времето. Тъй и не разбра кога е спрял да чете; изведнъж вдигна глава. Нищо не бе чул, но знаеше, че Ейми се е върнала. Не му стана ясно как е разбрал; седеше затаил дъх, неподвижен, вдигнал безобидната книга, в очакване. И чу Ейми:
— Аз съм, мамо.
Тя каза „мамо“ — помисли той, но остана неподвижен. — Пак я нарече „мамо“. Раздвижи се, остави внимателно книгата, отбелязвайки докъде е стигнал, и прекоси стаята — ходеше естествено, не се стараеше да заглушава стъпките си; отвори вратата и в този миг забеляза, че Ейми излиза от стаята на майка му. Тя заизкачва стълбите, също така естествено, токовете й отекваха необичайно и остро в тъмната къща. Изглежда, майка му я бе повикала. Ейми се изкачваше, още не бе го видяла, в мъждивата светлина на вестибюла лицето й бе някак далечно, напомняше листче от цвят върху яката на коженото й палто и вече изпускаше пред себе си, към него някакъв кристално чист аромат на рози, сякаш избистрен от мразовитата нощ, от която бе дошла. След това го зърна на горното стъпало. Замря, но само за миг и още неизтекъл мигът, тя отново се движеше и отминавайки го, преди да влезе в спалнята, заговори: