Той дойде с коня си близо до нас, наведе се и рече:
— Госпожице Кати, признавам, че с мъка понасям Линтон, а Хертън и Джоузеф едва го търпят. Признавам, че не му е лесно с нас. Той копнее за нежност и за любов. Една блага дума от вас ще бъде най-доброто лекарство за него. Не обръщайте внимание на жестоките предупредителни думи на госпожа Дийн, но бъдете великодушна и намерете начин да го видите. Той мисли за вас ден и нощ и никой не може да го убеди, че не го мразите, защото нито идвате, нито му пишете.
Затворих вратата и търкулнах един едър камък, та разхлабената ключалка да може по-лесно да задържи двете й крила, после разтворих дъждобрана и дръпнах повереницата си под него, защото дъждът прокапа между стенещите клони на дърветата и ни подкани да не се бавим. Тъй бързахме към къщи, че не разменихме и дума за срещата с Хийтклиф, но инстинктивно схващах, че сега сърцето на Катрин бе дваж по-помрачено. Лицето й бе толкова тъжно, че тя просто приличаше на друг човек. Изглежда, бе повярвала на всяка дума на Хийтклиф.
Господарят си бе легнал, преди да се върнем. Кати влезе безшумно в стаята му, за да види как се чувствува той, но го завари заспал. Тя излезе и ме замоли да поседя с нея в библиотеката. Изпихме по чашка чай, после тя полегна върху килима и ми каза да не говоря, защото била уморена. Взех някаква книга и се престорих, че чета. Щом помисли, че съм потънала в четивото, тя започна отново да плаче мълчаливо. Това, изглежда, бе любимото й развлечение в последно време. Оставих я да си поплаче малко, после взех да я увещавам, осмивайки всички твърдения на господин Хийтклиф относно сина му, и то тъй, сякаш бях уверена, че тя ще се съгласи с думите ми. Уви! Не бях достатъчно красноречива, за да обезсиля въздействието, което разказът му бе произвел върху нея. Тъкмо на това разчиташе и той.
— Може да си права, Елен — отвърна тя, — но няма да бъда спокойна, докато не узная истината. Трябва да кажа на Линтон, че престанах да му пиша не по моя вина. Трябва да го убедя, че няма да се променя.
Нито гневните ми думи, нито пък увещанията ми можеха да повлияят на нейната глупава доверчивост. Тая вечер се разделихме сърдити, но на другия ден аз крачех редом с понито на моята малка и упорита господарка към «Брулени хълмове». Сърцето не ми даваше да гледам как тъгува тя, нито да виждам пред себе си нейното бледо и посърнало лице и угасналите й очи. Отстъпих пред нея със слабата надежда, че с приема, който ще ни окаже, Линтон сам ще потвърди колко недостоверни са думите на Хийтклиф.“
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
„След дъжделивата нощ бе настъпило мъгливо утро. Валеше суграшица, примесена с ръмежляк. От хълмовете се стичаха новообразувани потоци, които бълбукаха и прекосяваха пътеката ни. Краката ми бяха съвсем мокри.
Бях сърдита и се чувствувах подтисната — тъкмо подходящо настроение, за да бъда особено чувствителна към тия неприятности. Влязохме в чифлика откъм кухнята, за да проверим дали господин Хийтклиф наистина отсъствува, защото не вярвах много на неговите уверения.
Джоузеф сякаш бе потънал в някакъв рай, седнал сам край бумтящия огън, с литър бира върху масата до него и чиния, пълна с едри парчета препечени овесени питки. В устата си държеше късата черна лула. Катрин притича към огнището, за да се стопли. Аз попитах дали господарят е в къщи. Толкова дълго време не получих отговор, че допуснах старецът да е оглушал, и повторих въпроса с по-силен глас.
— Не! — изръмжа той или по-скоро изписка през носа си. — Не! Трябва да си вървите, от дето сте дошли.
— Джоузеф! — почти в същото време отекна нечий сърдит глас от вътрешната стая. — Колко пъти трябва да ви викам? Сега има само няколко разпалени въглена. Джоузеф, веднага елате!
Той енергично засмука лулата и се взря съсредоточено в решетката на камината, показвайки с това, че няма намерение да се отзове на молбата. Не видяхме нито Хертън, нито домоуправителката — единият вероятно зает с работата си, а другата — тръгнала към селото за да пазарува. Познахме гласа на Линтон и влязохме.
— Ех, дано умреш от глад в някоя таванска стаичка! — рече момчето, което ни бе взело по погрешка за своя нехаен прислужник.
Като разбра грешката си, Линтон се сепна. Братовчедка му изтича към него.
— Вие ли сте, госпожице Линтон? — запита той и повдигна главата си от страничното облегало на креслото, в което почиваше. — Не, не ме целувайте, защото се задъхвам. Боже мой! Татко каза, че ще ме навестите — продължи той, след като се посъвзе от прегръдката на Катрин, докато тя стоеше край него с доста виновен вид. — Затворете вратата, ако обичате. Оставихте я отворена, а ония… ония омразни хора не щат да сложат въглища в огъня. Толкова е студено!