— Да, обичала го е, наистина го е обичала! — повтори Линтон и потъна в дъното на креслото си, после опря глава назад, за да се наслаждава на вълнението на спорещата си събеседница, която стоеше зад креслото.
— Стига, господин Хийтклиф — казах аз. — Навярно и това е една от измишльотините на баща ви.
— Не е измишльотина, а вие си дръжте езика! — отвърна той. — Обичала го е, Катрин, да, наистина го е обичала!
Извън себе си от гняв, Кати силно блъсна креслото, а той падна върху страничното облегало и веднага бе обхванат от задушаваща кашлица, която скоро сложи край на тържеството му. Тая кашлица продължи тъй дълго, че дори аз се уплаших. Братовчедка му се разплака с все сила, ужасена от пакостта, която бе направила, макар и да не бе казала нито дума. Прегърнах го и го държах тъй, докато спря кашлицата. Тогава той ме отблъсна и мълком опря глава на облегалото. Катрин също престана да плаче, седна срещу него и се загледа съсредоточено в огъня.
— Как се чувствувате сега, господин Хийтклиф? — запитах го, след като почаках десетина минути.
— Бих искал и тя да се почувствува като мен — отвърна той. — Злобно и жестоко същество! Хертън никога не ме пипа и с пръст! Никога през живота си не ме е удрял. Пък и днес се чувствувах по-добре, а ето че…
Гласът му замря в хленч.
— Не те ударих! — промълви Катрин и прехапа устни, за да не избухне отново в плач.
Той въздишаше и пъшкаше като човек, който изпитва голяма болка. Това продължи около четвърт час, очевидно с преднамерената цел да причини мъка на братовчедка си, защото, щом дочуеше някой неин сподавен плач, той придаваше още по-голяма болезненост и по-силен патос на гласа си.
— Съжалявам, че ти причиних болка, Линтон — каза тя накрая, измъчена до крайна степен. — Нищо нямаше да ми стане от едно тъй слабо блъскане и не мислех, че може на тебе да ти стане нещо. Нищо ти няма, нали, Линтон? Не ме оставяй да се върна в къщи с мисълта, че съм ти причинила болка. Отговори! Хайде, кажи ми нещо!
— Не мога да ти говоря — промълви той. — Такава болка ми причини, че цяла нощ няма да мигна и ще се давя в кашлица. Ако имаше тая кашлица, щеше да знаеш каква е. Ти обаче ще спиш спокойно, докато аз се давя в кашлица, без да има някой наблизо. Бих искал да зная как ще ти хареса да прекарваш такива ужасни нощи. — И той захленчи на глас от съжаление към себе си.
— Понеже и без това прекарвате ужасни нощи — казах аз, — госпожицата с нищо няма да ви развали спокойствието; щяхте да се чувствувате все така, дори и да не бе идвала тя. Както и да е, тя вече няма да ви безпокои, пък и възможно е да се поуспокоите, като си отидем.
— Да си вървя ли? — тъжно запита Катрин и се наведе над него. — Искаш ли да си отида, Линтон?
— Не можеш да поправиш стореното — нацупено отвърна той и се отдръпна от нея, — но можеш да влошиш състоянието ми и да ме дразниш, докато ме хване треска.
— Ех, тогава трябва да си вървя, нали? — повторно го запита тя.
— Остави ме поне на мира — каза той в отговор. — Не мога да понасям приказките ти.
Тя се маеше и дълго не се вслушваше в увещанията ми да си вървим, но понеже той не ни поглеждаше, нито пък говореше, накрая тя пристъпи към вратата и аз тръгнах подир нея. Един писък ни застави да се върнем. Линтон се бе свлякъл от креслото върху плочата на огнището и сега се гърчеше досущ като своенравно малко дете в разглезен пристъп на ярост, решило да се държи колкото се може по-лошо и досадно. От държането му можах веднага да схвана съвсем правилно истинските му подбуди и се убедих колко безсмислено би било да се опитваме да го успокояваме. Уви, другарката ми бе на друго мнение. Тя изтича назад, обхваната от ужас, приклекна до него и почна да плаче, да го утешава и да го моли, докато той се усмири, понеже вече едва поемаше дъх, но в никакъв случай не и от угризение на съвестта, загдето я бе разтревожил толкова.
— Ще го вдигна и ще го сложа на пейката — рекох аз — и тогава нека се търкаля, колкото си ще. Не можем да седим тук, за да го гледаме. Дано вече се убедихте, госпожице Кати, че вие не му действувате добре и че влошеното му здраве не се дължи на чувствата му към вас. Ето, нека лежи там! Хайде да вървим. Щом разбере, че никой не стои край него, за да обръща внимание на глезотиите му, ще миряса на драго сърце.
Тя положи възглавница под главата му и му даде малко вода. Той отказа да пие и неспокойно затръшка глава върху възглавницата, сякаш тя бе от камък или някакъв пън. Тя се опита да я нагласи по-удобно.
— Тая не ми приляга — рече той. — Не е достатъчно висока.
Катрин донесе друга и я подложи върху първата.