— Сега ми е много високо — промърмори предизвикателното същество.
— Тогава как да я наглася? — запита Катрин с глас, в който звучеше отчаяние.
Той се изви и настани до нея така, че цялата му тежест падаше върху рамото й.
— Не, тъй не може — рекох аз. — Трябва да се задоволите с възглавката, господин Хийтклиф. Госпожицата вече загуби доста време с вас. Не може да се бавим тук повече от пет минути.
— Може, може, ще поостанем още малко — отвърна Кати. — Ето че стана добър и търпелив. Той вече почва да мисли, че аз ще страдам много повече от него тая вечер, ако повярвам, че с идването си съм станала причина да се чувствува по-зле, а тогава няма да смея да дойда още веднъж. Правичката си кажи, Линтон, защото не бива да идвам, ако съм ти причинила болка.
— Трябва да идваш, за да ме излекуваш — отвърна той. — Би трябвало да дойдеш, понеже ми причини болка. Сама знаеш колко много ме заболя, когато ме блъсна. Не се чувствувах толкова зле, когато ти дойде, нали?
— Но вие сам се наредихте така, като се разплакахте и се ядосахте толкова — казах аз.
— Не съм изцяло виновна за състоянието ти — отвърна братовчедката му. — Както и да е, сега ще бъдем приятели. А и ти ме искаш… и би искал да ме виждаш понякога, нали?
— Казах ти, че искам — нетърпеливо отвърна той. — Седни на канапето и дай да се облегна на коляното ти подзе Линтон. — Тъй правеше мама по цели следобеди. Стой съвсем мирно и не говори.
— Впрочем можеш да ми изпееш една песен, ако умееш да пееш, или да ми разкажеш някоя хубава, дълга и интересна балада — една от ония, които обеща да ме научиш, — или пък някоя приказка. Всъщност, по ми се иска да чуя една балада. Хайде, почвай!
Катрин разказа най-дългата, която можа да си спомни. Това занимание достави голямо удоволствие и на двамата. Линтон поиска да чуе още една, а след нея и друга въпреки отчаяните ми възражения и те продължиха в тоя дух, докато удари дванадесет часа и в двора отекнаха стъпките на Хертън, който се прибираше за обед.
— А утре, Катрин, ще дойдеш ли утре? — каза младият Хийтклиф, като я държеше за роклята, докато тя неохотно се изправяше на крака.
— Не — отвърнах аз, — нито утре, нито вдругиден! Нейният отговор обаче бе очевидно различен, защото челото му се разведри, когато тя се наведе и прошепна нещо в ухото му.
— Утре няма да идвате! Запомнете това, госпожице — подзех аз, когато излязохме навън. — Да не би да си въобразявате, че ще дойдете?
Тя се усмихна.
— Ще взема сериозни мерки — продължих аз. — Ще наредя да поправят оная ключалка и тогава няма да има от где да избягате.
— Мога да се прехвърля през стената — рече тя и се засмя. — «Тръшкрос Грейндж» не е затвор, Елен, и вие не сте моя тъмничарка. При това вече съм почти на седемнадесет години и съм жена. Уверена съм, че Линтон скоро ще се поправи, ако се грижа за него. Нали знаеш, че съм по-възрастна от него и по-умна — у мен няма толкова детинщини, нали? Скоро ще свикне да прави, каквото му кажа, и то с малко предумване. Много е миличък, когато е добър. Щях много да го глезя, ако беше мой. Свикнем ли веднъж един с друг, ние не бихме се карали, нали? Елен, той не ти ли харесва?
— Да го харесвам! — възкликнах аз. — Не съм виждала по-капризно и по-болнаво същество, което някак е доживяло до юношеските си години! За щастие, както предполага господин Хийтклиф, той няма да доживее и до двадесетата си година. Впрочем съмнявам се, че ще оцелее до пролетта. Умре ли, загубата за семейството му няма да е бог знае колко голяма. А и добре стана за нас, че баща му го взе при себе си: колкото по-нежно се отнасят с него, толкова по-отегчителен и себичен би станал той. Радвам се, че няма никакви изгледи той да ви стане съпруг, госпожице Катрин.
Събеседницата ми стана сериозна при тия мои думи. Тя се засегна от безразличието, с което говорех за смъртта му.
— Той е по-млад от мене — отвърна тя, след като размисли доста дълго време — и би трябвало да живее по-дълго от мен. Той ще живее — той трябва да живее толкова, колкото и аз. Сега е тъй здрав, както когато пристигна тук, на север. Сигурна съм в това. Настинал е и нищо друго. Също като татко. Ти казваш, че татко ще се поправи. Тогава защо да не се поправи и той?
— Хайде, хайде — подзех аз. — В края на краищата няма защо да си блъскаме главите за това. Но чуйте ме, госпожице, пък и помнете, че ще си удържа думата: ако се опитате да отидете отново в «Брулени хълмове», било с мен, било без мен, аз ще уведомя господин Линтон за това, а и сърдечните ви връзки с братовчеда ви не трябва да се възобновят, освен ако баща ви даде съгласието си.
— Те се възобновиха — намусено измърмори Катрин.