— Тогава те не трябва да продължават — казах аз.
— Ще видим — рече тя в отговор и препусна в галоп, като ме остави да кретам подире й.
И двете пристигнахме в къщи, преди да стане време за вечеря. Господарят предполагаше, че сме скитали из парка, и затова не поиска обяснение за отсъствието ни. Щом се прибрах в къщи, аз побързах да сменя мокрите си чорапи и обувки, но дългия престой в «Брулени хълмове» не мина безнаказано. На следното утро се разболях и в продължение на три седмици не бях в състояние да си гледам работата — беда, каквато не бе ме сполетявала дотогава и каквато, слава богу, не ме е спохождала оттогава насам.
Малката ми господарка се държеше като същински ангел, когато идваше да ме наглежда и да ме развлича в самотните ми часове. Съвсем отпаднах духом от дългото лежане — то е досадно за един чевръст и пъргав човек. Впрочем малцина в моето положение са имали толкова малко основание да се оплакват. Щом Катрин напуснеше стаята на господин Линтон, тя идваше при леглото ми.
Тя посвещаваше дните си на нас двамата и не отделяше нито една минута, за да се забавлява. Не се хранеше редовно, пренебрегваше уроците си, изостави игрите си и беше по-нежна от всяка болногледачка. Трябва да е била добра душа, за да отделя толкова време за мен, когато обичаше баща си тъй много. Казвах, че посвещаваше дните си на нас, но господарят си лягаше рано, а аз обикновено не се нуждаех от нищо след шест часа привечер, тъй че вечерите й оставаха свободни. Бедното момиче! Никога не си задавах въпроса, какво прави тя след вечерния чай. Наистина, когато тя надничаше в стаята ми, за да ми пожелае лека нощ, аз често забелязвах колко свежи са бузите й и колко розови изглеждат тънките й пръсти, но вместо да предположа, че тяхната свежест се дължи на езда в студеното и пусто поле, аз я отдавах на топлия огън в библиотеката.“
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
"В края на третата седмица вече можех да напусна стаята си и да се движа из къщата. Още първия път, когато поседях до късно, аз замолих Катрин да ми почете малко, защото очите ми бяха отслабнали. Бяхме в библиотеката, а господарят си бе легнал. Тя се съгласи, макар и малко неохотно, както ми се стори. Понеже помислих, че любимите ми книги няма да й харесат, аз я замолих да избере някоя по свой вкус. Тя избра една от книгите, които й допадаха, и чете почти цял час, но после започна често да ми задава въпроси.
— Елен, не си ли уморена? Не е ли по-добре да си легнеш сега? Ще се разболееш, като седиш толкова до късно, Елен.
— Не, не, мила, не съм уморена — все отговарях аз.
Като видя, че упорствувам, тя се опита да покаже по друг начин колко неприятно й е това занимание. Вместо да задава въпроси, тя почна да се прозява и протяга.
— Уморих се, Елен — казваше тя.
— Тогава престанете да четете и нека поприказваме — отвръщах аз.
Туй бе още по-лошо. Тя се тюхкаше, въздишаше, поглеждаше часовника си докъм осем часа и накрая си отиде в стаята капнала за сън, както личеше по сърдития й и мрачен поглед и по това, че непрестанно си търкаше очите. На следната вечер тя изглеждаше още по-нетърпелива, а щом се събрахме на третата, тя се оплака от главоболие и ме остави. Поведението й ме озадачи. Дълго стоях сама, после реших да отида и да видя дали се чувствува по-добре и да я поканя да слезе долу и да полегне на канапето, вместо да седи на тъмно горе. Не можах да намеря Катрин нито на горния етаж, нито на долния. Прислужниците казаха, че не са я виждали. Поослушах се пред вратата на господин Едгар, но в стаята бе тихо. Тогава се върнах в нейната стая, загасих свещта и седнах до прозореца.
Беше светло от луната. Лек снежец покриваше земята и аз помислих, че е възможно да й е хрумнало да се поразходи в градината, за да се освежи. Долових очертанията на някаква фигура, която пълзеше край вътрешната страна на оградата на парка, но това не бе младата ми господарка. Когато сянката излезе на светло, познах един от конярите. Той остана там доста време, загледан в широкия път, който прекосяваше имението, после тръгна нанякъде, сякаш бе видял нещо, и се върна не след дълго с понито на госпожицата. Тя също бе там, току-що слязла от коня, и тръгна редом с него. Човекът поведе коня крадешком край обора, превеждайки го през тревата. Кати влезе през двукрилия прозорец на гостната стая и безшумно пропълзя до стаята, в която я очаквах. Тя затвори внимателно вратата, изу заснежените си обувки, свали шапката си и без да подозира, че някой я дебне, вече се канеше да свали наметалото си, когато аз рязко се надигнах и се показах пред нея. Тя се вкамени за миг от изненада, изрече някакво нечленоразделно възклицание и не мръдна от мястото си.