ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
„Лятото вече преваляше, когато Едгар неохотно отстъпи пред молбите им, и ние с Катрин поехме за първи път на коне, да срещнем нейния братовчед. Беше задушен, зноен и облачен ден, но небето бе твърде мъгляво и прошарено, за да ни заплашва дъжд. Уговорено беше да се срещнем при крайпътния камък на кръстопътя. Когато обаче пристигнахме там, едно малко овчарче, изпратено нарочно, ни посрещна с думите:
— Младият господин Линтон е ей там, отвъд хълмовете, и ще ви бъде много задължен, ако отидете още малко нататък.
— Значи, господин Линтон е забравил първото предписание на вуйчо си — забелязах аз. — Той ни заръча да не излизаме извън земите на «Тръшкрос Грейндж», а ето че трябва веднага да минем отвъд!
— Стигнем ли до него — подзе събеседницата ми, — веднага ще обърнем конете. Разходката ни ще бъде към дома.
Когато стигнахме до него, а това бе едва на четвърт миля от вратата на къщата му, ние видяхме, че той не е дошъл на кон. Трябваше да слезем и да оставим нашите коне да пасат. Той ни чакаше полегнал в тревата и не стана на крака, докато не дойдохме на няколко метра от него, но ходеше тъй неустойчиво и изглеждаше толкова бледен, че аз начаса възкликнах:
— Господин Хийтклиф, та вие съвсем не сте в състояние да се поразходите за удоволствие тая заран. Никак не изглеждате добре!
Катрин го изгледа скръбно и изненадано. Радостното възклицание, което напираше върху устните й, се превърна в тревожен вик, а вместо да изрази радостта си за дълго отлаганата среща, тя го обсипа с тревожни въпроси дали не се чувствува по-зле от обикновено.
— Не, добре съм… по-добре съм! — задъхано отвърна той, треперейки и задържайки ръката й, сякаш се нуждаеше от нейната опора, докато големите му сини очи зашариха плахо по нея. Те гледаха измъчено и изплашено из хлътналите им орбити, без следа от някогашния им израз на нега и копнеж.
— Значи, си бил по-зле — упорствуваше братовчедка му, — сега изглеждаш по-зле, отколкото при последното ни свиждане. Поотслабнал си и…
— Уморен съм — бързо я прекъсна той. — Много е горещо, за да се разхождаме. Нека поседим тука. Пък и често ми призлява заран. Татко казва, че много бързо израствам.
Катрин не остана напълно доволна от обяснението, но седна, а той полегна край нея.
— Това прилича донякъде на твоя рай — рече тя, опитвайки се да бъде весела. — Нали си спомняш, че се условихме да прекараме два дни в такова място и по начин, който всеки от нас намира за най-приятен? Това място почти отговаря на твоя избор, само че има облаци. Но те са толкова меки и нежни, че е по-приятно, отколкото в слънчев ден. Ако се чувствуваш добре, идната седмица ще отидем на коне към парка на «Тръшкрос Грейндж» и ще опитаме моя рай.
Линтон, изглежда, не си спомняше за какво говори тя. За него очевидно бе трудно да води какъвто и да е разговор. Безразличието му към подетата от нея тема и неспособността му да я забавлява по един или друг начин пролича тъй нагледно, че тя не можа да скрие разочарованието си. Някаква промяна бе настъпила в него самия и в държането му, която тя не можеше точно да определи. Неговата раздразнителност, която можеше лесно да се превърне в нежност с няколко благи думи, сега бе отстъпила място на някакво тъпо безразличие. У него прозираше не толкова сръдливият нрав на дете, което нарочно се цупи и дразни, за да го успокояват, колкото вглъбена мрачност на отдавнашен болник, който отблъсква всяка утеха и е готов да съзира обида в добродушната веселост у другите. Катрин разбра не по-зле от мен, че за него е по-скоро наказание, отколкото удоволствие, да седи с нас и тя не се посвени да предложи в скоро време да си вървим. Тия нейни думи неочаквано извадиха Линтон от летаргията му и го хвърлиха в някаква странна възбуда. Той уплашено се загледа към хълмовете и ни замоли да останем поне още половин час.
— Но аз мисля, че ще се чувствуваш по-удобно в къщи, отколкото да седиш тук — подзе Кати, — пък и виждам, че днес не мога да те забавлявам нито с приказките си, нито с песните и брътвежите си. Ти си станал по-мъдър от мен през последните шест месеца и опитите ми да те развличам вече не са по вкуса ти. Иначе бих останала на драго сърце, стига да мога да те забавлявам.
— Остани да си починеш — отвърна той. — Освен това, Катрин, нито мисли, нито казвай, че съм болен. Ако изглеждам подтиснат, то е от душното време и топлината, а и преди да дойдете, се разхождах повече, отколкото трябваше. Кажи на вуйчо, че съм горе-долу добре със здравето. Ще му кажеш, нали?