— А какво му отвърна господарят? — запитах аз.
— Мисля, че изрече някаква ругатня, но не обърнах внимание, защото тъй ми се искаше да видя момченцето — и тя пак започна да го описва с възторжени думи.
Аз бях не по-малко възбудена от нея и нетърпеливо забързах към къщата, за да се възхитя на свой ред от него, макар че ми беше много мъчно за Хиндли. В сърцето му имаше място само за два идола — за жена му и за него самия. Лудееше и по двата и боготвореше първия, затова просто не можех да си представя как ще понесе загубата.
Когато пристигнахме в «Брулени хълмове», той стоеше пред главния вход. Запитах го на влизане как е бебето.
— Вече се кани да припка, Нел! — отвърна той с радостна усмивка.
— А господарката? — осмелих се да го запитам. — Докторът казва, че тя…
— По дяволите докторът! — прекъсна ме той и се изчерви. — Франсис се чувствува напълно добре. Всичко ще й мине до една неделя. Горе ли отиваш? Кажи й, че ще дойда, стига да обещае, че няма да приказва. Оставих я, защото не искаше да млъкне, а трябва да мълчи. Съобщи й, че господин Кенет е казал, че й трябва пълно спокойствие.
Предадох думите му на госпожа Ърншоу. Тя изглеждаше в променливо настроение и весело отвърна:
— Почти не съм продумала, Елен, а ето че на два пъти вече си отива и плаче на излизане. Хайде, кажи му — обещавам да не говоря, но това не значи, че ще се чувствувам обвързана да не се смея за негова сметка.
Нещастната жена! До преди седмица от смъртта й тая нейна веселост нито веднъж не я остави, а съпругът й продължаваше да твърди с упоритост, бих казала дори с настървение, че здравето й се подобрявало с всеки нов ден. Когато Кенет го предупреди, че лекарствата, които й предписва, са безпредметни в тоя стадий на болестта и че не иска да го вкарва в други разходи, като се грижи за нея, той отвърна:
— Зная, че няма смисъл. Тя се чувствува добре и вече не се нуждае от грижите ви. Никога не е боледувала от туберкулоза. Нейното беше треска, а тя попремина. Сега пулсът й е тъй бавен, както и моят, а бузите са също тъй хладни.
Той казваше същото и на жена си и тя сякаш му вярваше. Но една вечер, както се бе облегнала на рамото му и беше почнала да му разправя, че се чувствувала достатъчно добре, за да може да стане на другия ден, тя се разкашля, макар и твърде слабо. Той я взе в ръцете си, тя го прегърна през врата, цветът на лицето и се промени и тя умря.
Както бе предвидило момичето, детето Хертън остана изцяло на моите грижи. Колкото до господин Ърншоу, той бе доволен, стига детето да е здраво и да не плаче. Иначе се отчая напълно, защото мъката му беше такава, че тъгуваше, без да се оплаква. Нито плачеше, нито се молеше; само ругаеше и роптаеше — проклинаше и господ, и хората, отдавайки се на страшно разпуснат живот. Прислужниците не можаха дълго да понесат неговото тиранично и лошо държане. Джоузеф и аз бяхме единствените, които искахме да останем. Не ми даваше сърце да оставя детето, а при това, както знаете, една майка ни бе отгледала с него и затова бях по-склонна от чуждите хора да извинявам държането му. Джоузеф остана да тормози наемателите на земите и работниците, понеже неговото призвание е да бъде там, дето има доста злини за порицаване.
Разпуснатият живот на господаря и неговите лоши другари бяха «добър» пример за Катрин и Хийтклиф. Държането към последния би озверило и светец. А по това време наистина изглеждаше, че самият дявол се е вселил в душата на момчето. Истинско удоволствие му доставяше да гледа безвъзвратното падение на Хиндли, а дивата му навъсеност и жестокост все повече биеха на очи. Едва ли бих могла да ви опиша на какво беше заприличал нашият дом. Помощник-пасторът престана да идва и в края на краищата никой почтен човек не ни навестяваше, като изключим посещенията, които Едгар Линтон правеше на госпожица Кати. На петнадесет години тя беше царицата на цялата околност — нямаше равна на себе си и наистина стана високомерно и твърдоглаво същество. Признавам — не я обичах, след като премина детството й, и често я дразнех, като й натривах носа заради високомерното й държане, но тя никога не ме намрази. Тя проявяваше забележително постоянство в привързаността си към отдавнашни приятели — дори Хийтклиф неизменно продължаваше да се радва на благоволението й, а младият Линтон, въпреки превъзходството си, едва смогваше да й направи впечатление. Той беше покойният ми господар — ето и портретът му над камината. Окачен бе от едната страна, а тоя на жена му — от другата страна, само че нейния го махнаха, иначе щяхте да имате известна представа за нея. Виждате ли тоя?